— Какво ви е на лицата? — пита ме той.
Видял е, че показвам на Паради мястото на куршума.
Правя се, че не разбирам, отговарям му нещо уклончиво.
— Аха! — разсеяно отвръща той.
В този миг изтръпвам от тревога — миризмата. Тя ясно се долавя и човек не може да се излъже: това е миризмата на труп. И никак не е чудно той да си помисли, че тъкмо…
Струва ми се, че изведнъж долавя този знак, печалния жалък зов на мъртвия.
Но Жозеф не казва нищо, тръгва, продължава самотната си разходка и изчезва на завоя.
— Вчера — казва Паради, — дойде точно тук с канчето си, пълно с ориз, дето не искаше да го яде. Като нарочно спря тук, глупчото му с глупчо, и аха… замахва и казва, че ще хвърли ориза, дето му останал, зад насипа, тъкмо дето е брат му. Това не можах да го изтрая, братче, хванах го за ръката и точно да метне манджата, оризът се разсипа тук, в окопа. Братче, че като се обърна към мене оня ми ти Жозеф, бесен, зачервен, че като взе да ми кряска: „Какво те прихваща, нещо да не си се чалнал?“ така ми вика. Стоях като идиот, не знам какво му измърморих, май нещо, че аз не нарочно. Той сви рамене и ме изгледа като петле. Тръгна си и вика на Монтрьой, който беше с нас: „Видя ли, вика, какъв тъпак!“ Нали знаеш, момчето не е от търпеливите. Колкото и да повтарям: „Е, голяма работа“, той все мърмори. И, разбираш, място не можах да си намеря, защото бях виновен, макар че иначе бях прав.
Връщаме се двамата. Мълчим.
Прибираме се в окопа, където са се събрали другите. Тук е бивш команден пост и затова укритието ни е широко.
Тъкмо да влезем и Паради се ослушва:
— От един час нашите батареи нещо взеха много да гърмят, а?
Разбирам какво иска да каже и неопределено махам с ръка:
— Ще му се чуе гласът, братче, ще му се чуе!
В укритието пред трима слушатели Тирет разправя случки от казармата. В един ъгъл Мартро хърка, настанил се е при входа и за да слезеш, трябва да прекрачиш късите му крака, които сякаш са вмъкнати в трупа му. Друга група войници, коленичили около едно сгънато одеяло, играят на карти.
— Аз раздавам!
— Четиридесет, четиридесет и две! Четиридесет и осем! Стига!
— Ама късмет има това животно! Сигурно носи три чифта рога! Не ща да играя вече с тебе. Тая вечер ме обра и оня ден също, тапир такъв!
— Ами ти защо не хвърли картите, дето не ти трябват, гъска с гъска!
— Само поп имах.
— Имаше поп пика.
— Поп имал, плюнка такава!
— Пфу! — мърмори в един ъгъл някой, който закусва. — Това сирене струва двайсет и пет су, ама е чиста мръсотия; отгоре миризлив маджун, вътре гипс, троши се.
В това време Тирет разправя как някакъв опак помощник-командир двадесет и един ден го тормозил:
— Такава свиня беше, братче, дето няма друга по света. Никого не оставяше на мира, треперехме, като го видим в канцеларията. Изтегнал се на един стол, дето не се вижда под толума му, с ей такова кепе, целият в галони, отгоре до долу, същинска бъчва. Страшен беше с войниците. Викаше се Льоб. Ясно, че беше шваба!
— И аз го знам! — вика Паради. — Щом почна войната, обявиха го за негоден за военна служба, то се знае. Още аз като бях запас, той вече кръшкаше, ама дойдеше ли работа да те трови, на който ъгъл те срещне, ще те спипа: за едно незакопчано копче те праща един ден в карцера. А не дай боже нещо друго да не ти е в ред! Петнайсет минути ще те извади да ти крещи пред всички, пък те умират от смях: той мисли, че на тебе се смеят, ама ти си знаеш, че с него се майтапят, само че каквото и да си мислиш, карцерът си беше карцер.
— Пък имаше една жена — продължава Тирет. — Дърта…
— И нея я помня — вика Паради, — холера с холерата й.
— Някои си влачат кучето навсякъде, тоя пък — нея, тая отрова, жълта като едни жълти ябълки, дето има, знаеш, пък бедрата й два кокала и зла… зла! Тя навиваше оня дърт завързак срещу нас: ако не беше тя, той си беше по-скоро будала, отколкото лош. Та можеш да си представиш какви истории бяха…
В този момент Мартро, който спи до входа, се събужда и нещо изпъшква. Попривдига се, сяда на сламата като затворник и брадатият му силует се очертава на стената като китайска сянка, той върти кръглите си очи, взира се в тъмнината, в нещо, което очевидно току-що е сънувал.
После прокарва ръка пред очите си и започва да разправя за нощта, когато се качихме в окопите, сякаш тя има нещо общо със съня му.