— Ама бъркотия беше тая нощ! — казва той още сънен. — Ей, каква нощ! И толкова войска, роти, цели полкове викат и пеят, като се изкачват по пътя! На светлото между сенките се виждаха войници на тълпи, също като водата в морето, а от артилерийските конвои и от санитарните коли, дето ги срещахме през оная нощ, ни махат. Никога нощем не съм виждал толкова конвои, никога!
После се блъска с юмрук в гърдите, понамества се, измърморва нещо и се умълчава.
Гласът на Блер се издига и издава страха, който се таи в душата на всекиго от нас:
— Четири часът стана. Късно е вече днес да става нещо.
В другия ъгъл един от играчите ругае:
— Е, какво, ти ще играеш ли, или няма да играеш, червей такъв!
Тирет продължава историята за своя командир:
— Та, разправям ви, един ден в казармата ни дадоха да ядем чорба с лой. Жива болест, братче. Тогава един от войниците отиде да говори с капитана и му занесе канчето си, навря го под носа му.
— Ама галош — кряскат бясно в другия ъгъл, — защо не игра тогава коз, бе?
— „Я не ми тикайте това под носа — вика капитанът. — Та то вони!“
— Друга ми беше играта — трепери недоволно, но несигурно един глас.
— И капитанът прави рапорт до командира. Командирът пристига и размахва рапорта: „Я дайте да видя, вика, къде е тая чорба, дето за нея сте седнали да дигате бунт, я дайте да я опитам!“ Носят му едно чисто канче. Той души: „Какво, вика, ами тя много хубаво мирише! Такава тлъста чорба ви даваме, пък вие!…“
— Не си ти за игра! Той нали беше метър. Тъпанар! Кокошка! Знаеш, ти просто…
— Та, значи, в пет часа, когато излизаме от казармата, двете плашила се наговарят и пресрещат пехотинците, дето излизат. Гледат да видят няма ли да сгащят някого за нещо и оня вика: „Аха, момчета, вие с мене шеги си правите, ще се оплаквате от чорбата, дето аз я ядох, та ушите ми плющяха, и командирката също, нали? Чакай сега да видим аз пък ще ви изпусна ли… Ей, ти там, оня с дългата коса, големия артист, я ела малко насам!“ И докато злобарят лае, злобарката седи изправена като кол и само кима с глава: „Да, да, да!“
— … То зависи. Той нали нямаше коз. Това е по-специален случай.
— И изведнъж оная пребледня, пребледня като платно, слага си ръката на търбуха и нещо я разтриса и изведнъж посред площада и пред всички пехотинци си изпуска чадъра и започва да бълва.
— Ей, внимавай! — стряска ни Паради. — Нещо викат в окопа. Не чувате ли? Не викат ли „тревога“?
— Тревога ли? Да не си луд?
Неуспял да изрече, и някаква сянка се очертава в ниския вход на прикритието и крещи:
— Тревога, двадесет и втора рота! На оръжие!
Тишина. После някакво възклицание.
— Знаех си — шепне Паради през зъби и пълзи по колене към отвора на къртичините, където седим.
После всички замлъкваме: Сякаш сме онемели. Набързо се надигаме. Бързаме да се приготвим, както сме свити или коленичили. Закопчаваме коланите; сенки на ръце се мятат насам-нататък; набутваме разни предмети из джобовете. И излизаме безредно, като влачим след себе си раниците за презрамките, одеялата, торбите.
Вън просто оглушаваме. Пукотевицата се е удесеторила и ни обгръща отляво, отдясно, отпред. Нашите батареи гърмят без прекъсване.
— Мислиш ли, че атакуват? — подхвърля един глас.
— Де да знам! — кратко, раздразнено отвръща друг.
Стискаме челюсти. Преглъщаме приказките. Бързаме, бутаме се, блъскаме се и ръмжим, без да говорим.
Разнася се заповед:
— Раници на гръб!
— Има заповед за отмяна… — крещи един офицер, който минава из окопа с широки крачки, като разблъсква кората с лакти.
Останалата част от изречението се изгубва заедно с него.
Заповед за отмяна! Видима тръпка преминава по редиците, думите стигат право до сърцето, главите се вдигат, всички замират в странно очакване.
Не. Заповедта за отмяна се отнасяла само до раниците.
Без раници; одеялото през рамо, инструментът на кръста.
Развързваме одеялата, измъкваме ги, премятаме ги. Все така мълчаливо, стиснали уста, втренчили поглед.
Ефрейторите и фелдфебелите някак трескаво шарят нагоре-надолу, като мълчаливо разблъскват бързащите наведени войници:
— Хайде, по-бързо! Хайде, хайде, какво правите! Ще побързате ли, или няма да побързате?
Отред войници със знак кръстосани секири на ръкава си пробиват път и бързо копаят дупки в стените на окопа. Хвърляме им коси погледи, докато довършваме приготовленията си.