— Тия пък какво правят?
— За да се изкачим.
Готови сме. Войниците се строяват все така мълчаливо, със сгънатите одеяла, с каишка на каската под брадичката, опрени на пушките. Гледам свитите им бледи, хлътнали лица.
Това не са войници, а хора. Не са авантюристи, воини, родени за клане — като касапи, нито добитък. Под униформата те са си останали орачи и работници. Цивилни, изтръгнати от корена си. Готови са. Чакат сигнал за смърт и убийство, но ако се вгледаш в лицата им, оградени с отвесните лъчи на щиковете, виждаш, че те са просто хора.
Всеки от тях знае, че ще изложи главата, гърдите, корема си, цялото си незащитено тяло на предварително насочените пушки, на снарядите, на струпаните и готови гранати, главно на равномерно стрелящата и почти безпогрешна картечница — на всичко, което ги чака отвъд и страховито мълчи, — преди да срещнат другите войници, които те ще трябва да убиват. Тези хора не гледат на живота си леко, като бандити, не са заслепени от гняв като диваци. Въпреки пропагандата, която ги обработва, не са възбудени. Те стоят над несъзнателния гняв. Не са пияни, нито опиянени. С ненакърнено съзнание, както са с ненакърнена сила и здраве те се събират тук, за да участвуват още веднъж в лудата игра, наложена на всеки мъж от безумието на човешкия род. Цялата им умисленост, страх, прощаване с живота се чувствуват в мълчанието им, в неподвижността им, в спокойната свръхчовешка маска, която покрива лицата им. Те не са от онзи вид герои, за каквито ги мислят другите, но жертвата им има повече стойност, отколкото биха могли да си представят хората, които не са ги виждали.
Чакат. Очакването продължава цяла вечност. От време на време някой в редиците леко потреперва, когато куршум докосне предния насип, който ни пази, и се забие в меката пръст на задния насип.
Гаснещият ден разлива мрачна, величава светлина върху тази силна, непокътната маса живи хора, от които само част ще останат до нощта. Вали — в спомените ми всички трагедии от голямата война са свързани с дъжд. Вечерта се подготвя като смътна ледена заплаха, тя ще простре пред войниците голямата си като света клопка.
Нови заповеди се носят от уста на уста. Раздават ни продълговати гранати, обвити с бодлива тел. „Всеки войник, да вземе по две гранати!“
Минава командирът. С пестеливи движения, в бойна униформа, пристегнат, държи се простичко. Чуваме го как казва:
— Добра вест, момчета. Швабите бягат. Ще се биете мъжки, нали?
През редиците като вятър се носят новини:
— Мароканците от двадесет и първа рота са пред нас. Атаката е почнала отдясно.
Свикват фелдфебелите при капитана. Те се връщат с някакви металически предмети, Бертран ме попипва. Закачва нещо на едно копче на шинела ми. Кухненски нож.
— Слагам ти го на шинела — казва той.
Поглежда ме, после отминава да търси други войници.
— Аз! — казва Пепен.
— Не! — отвръща Бертран. — Забранено е да вземаме доброволци за това.
— Хайде де! — мърмори Пепен.
Чакаме зарити под дъждовния простор, разтърсван от залпове, без други граници освен далечната необхватна канонада. Бертран е свършил раздаването и се връща. Неколцина войника са насядали, други се прозяват.
Вилосипедистът Бийет се провира между нас. На ръката си е метнал мушамата на някакъв офицер. Подчертано гледа встрани.
— Ей, ти няма ли да дойдеш при нас? — вика ми Кокон.
— Не, няма да дойда — отговаря той. — Аз съм от седемнайста. Пети батальон няма да участвува.
— Ехе, петият винаги се нарежда. Никога не опъва като нас!
Бийет ни задминава; всички го гледат с навъсени лица, докато се изгубва.
Един войник пристига тичешком и говори на Бертран. Тогава Бертран се обръща към нас:
— Да вървим! — казва. — Наш ред е!
Всички потегляме едновременно. Изкачваме стъпалата, приготвени от пионерите, и лакът до лакът се озоваваме вън от заслона на окопа. Стъпваме на насипа.
Бертран стои прав на насипа. Обгръща ни с бърз поглед. След като всички излизат, казва:
— Напред!
Гласовете звучат странно. Потегляме много бързо, неочаквано, като насън. Никакво свистене във въздуха. Сред огромния оръдеен грохот много ясно се различава това необикновено затишие на куршумите…
Спускаме се като автомати по плъзгания неравен терен, като от време на време си помагаме с пушките със затъкнати щикове. Окото машинално забелязва някоя подробност по склона, разбитата земя, проснала се пред нас, редките, голи, щръкнали колове, останките в ямите. Невероятно е, че стоим прави по светло на този склон, по който някои оживели си спомнят как са се промъквали нощем с толкова предпазни мерки, към които други само бегло са поглеждали: през амбразурите. Не… не ни обстрелват. Сякаш никой не забелязва разгърнатото излизане на батальона от земята! Това затишие е изпълнено със заплаха, която расте, расте. Бледата светлина ни заслепява.