Пръскаме се в хода. Поручикът прескача от другата страна, навежда се и ни вика със силен глас, маха ни с ръце:
— Не се застоявай! Напред! Все напред!
Изкатерваме се върху насипа на хода, като си помагаме с раниците, с оръжието, с гърбовете, натрупани отгоре му. На дъното земята е разровена от снаряди, засипани с отломки, покрита с проснати тела. Едни са неподвижни като предмети, други потрепват или се гърчат. Адските залпове на преградния огън продължават да бият зад нас местата, които тъкмо сме изминали. Но там, където сме, в полите на възвишението, за артилерията е мъртва зона.
Съмнително кратко затишие. Започваме да чуваме малко по-добре. Споглеждаме се. Очите ни са трескави, скулите — зачервени. Гърлата хриптят, сърцата блъскат в гърдите.
Смътно, набързо се разпознаваме, сякаш в кошмар се срещаме лице с лице по далечните брегове на смъртта. Подхвърляме си забързано по някоя дума сред това адско проясняване:
— Ти ли си?
— Ама здравата блъскат!
— Къде е Кокон?
— Не зная.
— Видя ли капитана?
— Не.
— Как си?
— Горе-долу…
Прекосяваме дъното. Пред нас се възправя отсрещният склон. Катерим се един зад друг по нещо като стъпала в пръстта.
— Внимавай! — изкрещява един войник.
Стигнал до средата на стълбата, той е улучен в кръста от парче снаряд, идващо отсреща, пада като плувец, разрошен, с прострени напред ръце. Срива се в бездната като маса с безформени очертания, запечатала ми се е една подробност — пръснатите кости над черния профил на лицето му.
Изкачваме се на височината.
Пред нас се разстила голямо безцветно пусто поле. Отначало не виждам нищо освен бледа жълтеникава каменлива степ, докъдето поглед стига. Човешки поток не се движи пред нас, няма някого, но земята е населена с мъртъвци: пресни трупове, още сгърчени от страдание или проснати като заспали, останки от тела на отдавна убити, вече обезцветени и пръснати от вятъра, почти погълнати от земята.
Щом нашата устремена нестройна редица се изкачва, усещам, че двама души до мене са ударени, две сенки се строполяват на земята, изтъркулват се под краката ни — едната с остър вик, другата мълчаливо като вол. Още един изчезва с безумни движения, като отнесен. Несъзнателно затягаме редицата и пак се втурваме напред, все напред; раната в нашата тълпа от само себе си се затваря. Подофицерът спира, вдига сабята си, пуска я, коленичи, свитото му тяло се мята назад с неравномерно движение, каската му пада и той остава гологлав, извърнал лице към небето. В устрема си редицата ни бързо се разделя, за да отдаде почит на неговата неподвижност.
Не виждаме и поручика. Значи, вече нямаме водачи… Човешката вълна, която се е плиснала на ръба на платното се поколебава. Сред шума на стъпките се чува дрезгаво дишане.
— Напред! — извиква някакъв войник.
Тогава всички пак още по-бързо се впускаме в бяг — към бездната.
— Къде е Бертран? — с мъка изстенва някой пред мене.
— Там! Тук…
Той се е надвесил мимоходом над един ранен, но бързо оставя човека, който простира ръце към него и сякаш хълца.
Тъкмо когато ни застига чуваме пред нас иззад някаква издатина тиктакането на картечница. Тревожен миг, още по-тежък от мига, когато бяхме пресекли разтърсваната от преградния огън земя. Този толкова познат глас ясно и страшно ни говори в простора. Но вече няма спиране.
— Напред! Напред!
Пъхтенето се превръща в дрезгав стон, а ние продължаваме да летим към хоризонта.
— Швабите! Виждам ги! — изведнъж казва един войник.
— Да… Е го главите им, там над окопа… Окопът е ей онази там линия. Съвсем близо. Ах, мръсниците му с мръсници!
И наистина забелязват се малки сиви петна, които се издигат, после залягат на самата земя, на петдесетина метра от нас, отвъд ивицата, набраздена и изкорубена черна пръст.
Внезапен тласък надига войниците от групата, в която се намирам. Толкова близо до целта, досега здрави и читави, нима няма да стигнем до нея? Не, ще стигнем. Правим големи крачки. Вече нищо не чуваме. Всеки се е устремил напред, привлечен от страшния трап, вцепенен, почти неспособен да извие глава нито надясно, нито наляво.