Струва ми се, че мнозина се препъват и се отпускат на земята. Отскачам встрани, за да отбягна неочаквано вдигнат щик на пушка, която пада. Съвсем близо до мене Фарфаде с обляно в кръв лице се изправя, блъска ме, хвърля се към Волпат, който е до мене, и се залавя за него. Волпат се навежда и все така устремен го мъкне няколко крачки, после се разтърсва, освобождава се, без да го погледне, без да разбере кой е, и почти задушен от усилие, хрипкаво му подхвърля:
— Пусни ме, пусни ме, дявол да го вземе!… След малко ще те приберат. Не се безпокой!
Другият пада, обръщайки ту на една, ту на друга страна покритото си с яркочервена маска лице, от което всякакво изражение е изчезнало, докато Волпат вече се е отдалечил и само машинално повтаря през зъби „Не се безпокой!“, вперил очи напред към линията.
Рояк куршуми свистят около мене, все повече хора се спират изведнъж, бавно се отпускат или буйно размахват ръце, строполяват се с цялата си тежест, чувам все повече викове, хрипкави, бесни, отчаяни възклицания, страхотни глухи пъшкания, с които целият живот изведнъж си отива. А ние, които все още не сме засегнати, гледаме напред, вървим, тичаме сред играта на смъртта, която бие наслуки.
Телената мрежа. Един отсек е незасегнат. Заобикаляш го. Попадаме в широк пробив — своего рода огромна фуния, образувана от множество фунии една до друга, нещо като страхотна паст на вулкан, издълбана от оръдията.
Това сриване представлява поразителна гледка. Сякаш самите недра на земята са се разбунили. При вида на разкъсаните земни пластове нашата нападателна пламенност нараства, неволно някои мрачно поклащат глава и крещят, и то в миг, когато думите с мъка се изтръгват от гърлото:
— Ей, да му се не знае, ама и ние здравата сме ги ударили, а?
Тласкани като от вятър, ние изкачваме могили от пръст, спускаме се в трапища из тази необикновена пукнатина в земята, омърсена, почерняла, изгорена от настървените пламъци. Пръстта се лепи по краката. Гневно се освобождаваме. Мократа почва е покрита със снаряжение, парцали, долни дрехи, пръснати от изтърбушените торби, и когато скачаме в дупките или изкачваме височините, ние се мъчим да стъпваме по тези останки, за да не затъваме.
Гласове зад нас ни подтикнат:
— Напред, момчета, напред, дявол да го вземе!
— Целият полк е зад нас.
Не се обръщаме да видим, но тази сигурност още повече ни наелектризирва в нашия устрем.
Вече не се виждат фуражки зад насипа на окопа, към който приближаваме. Отпред се редуват трупове на германци — свити като топки или проснати като черти. Стигаме. Вече ясно се вижда насипът с извитите си опасни форми, с подробностите си: амбразурите… Вече сме страшно, невероятно близо…
Нещо пада пред нас. Граната. С един ритник ефрейторът Бертран я мята така, че тя отскача напред и избухва в окопа.
След това щастливо попадение отделението напада рова.
Пепен заляга. Пропълзява край някакъв труп. Стига до рова, спуска се. Влиза пръв. Фуйад прави широки движения, крещи и скача в дупката почти в мига, когато Пепен се плъзга в нея… На върха на насипа, на ръба на черния капан, виждам за миг цяла редица черни демони, които се навеждат и приклякат, за да се спуснат.
Страшен залп избухва до самите ни лица и разгаря пред нас по цялата дължина на насипа неочаквана рампа от пламъци. След зашеметяващия удар ние се окопаваме и се разсмиваме с глас, зловещо: попадението е много високо. И веднага след това с викове и ревове на облекчение се плъзгаме, изтъркулваме се, падаме живи в търбуха на окопа!
Странен дим ни обгръща. В тясната пропаст отначало виждам само сини униформи. Вървим в една, после в друга посока, блъскаме се един друг, ръмжим, търсим. Обръщаме се. Ръцете ни са пълни с ножове, гранати, пушки. Отначало не знаем какво да правим.
— В укритията са, мръсниците! — крещят някои.
Глухи взривове разтърсват земята: идват някъде отдолу, от укритията. Внезапно гъст дим издига прегради помежду ни, толкова гъст, че сякаш покрива с маски лицата ни, нищо не виждаме. Мъчим се да изплуваме като удавници от мрачната, задушаваща пушилка, от нощта. Препъваме се по дъното като в подводни скали в клекнали, свити хора, от които тече кръв и които крещят. Едва различаваме стените, съвсем прави и от бели платнени торби с пръст, разпокъсани като че ли са от хартия. От време на време тежката упорита мъгла се разлюлява и просветва и тогава се вижда гъмжилото на падаща тълпа… Като изтръгнати от задимената картина смътно се очертават силуетите в ръкопашен бой върху насипа, после телата се отпускат, потъват. Чувам треперливи викове „Камарад!“ откъм редица хлътнали лица и сиви куртки, сврени в един ъгъл, които изглеждат необикновено уголемени в един процеп в мъглата. Под мастиления облак вихрушката от войници се оттегля, изкачва се в същата посока, все вдясно, с внезапни сътресения и извивки по мрачния изтърбушен трап.