— Няма нищо, бедрото… Мога сам да допълзя.
Изглежда усмирен, кротък като дете. Полека се примъква към окопа…
Сякаш още ми е пред очите, представям си съвсем точно мястото, откъдето бе изстрелян куршумът, който го улучи. Хващам вляво и като заобикалям, пропълзявам дотам.
Никой. Срещам само един от нашите — и той търси като мене. Паради.
Войници, които носят под ръка или на рамо различни железни части, подобни на огромни насекоми, ни блъскат. Те нахълтват в окопа и ни разделят.
— Седма рота превзе картечницата! — викат те. — Спря да лае. Като побесняла беше. Мръсна! Мръсна гад!
— Какво ще правим сега?
— Нищо.
Стоим безредно. Сядаме. Живите вече не пъхтят, умиращите вече не стенат. Сред дим и светлина, сред топовни гърмежи, които се носят от всички краища на света, вече не знаем къде сме. Няма нито земя, нито небе, те са слети в някакъв облак. После в тази драма на хаоса се обрисува едно първо затишие, общо забавяне на движенията и шумовете.
Стрелбата намалява, само там някъде в далечината разтърсва небето като кашлица. Възбудата спада, остава безкрайна умора, която се надига в нас и ни залива. Безкрайното чакане отново започва.
Къде ли е неприятелят? Навсякъде е оставил трупове. Видяхме цели редици пленници. Е то и сега се очертава една — еднообразна, неясна, димна на фона на мръсното небе. Но повечето, изглежда, са се пръснали в далечината. До нас достигат няколко несръчно изстреляни снаряда; пет пари не даваме. Ние сме спасени, спокойни, сами сме в тази пустош, където при безчислени трупове достигна само една редица живи.
Нощта се спусна. Облакът прах се разсея, на негово място надвисна полумрак, после мрак над безредната тълпа, просната надлъж. Хората се събират на групи, сядат, стават, ходят, облегнати или уловени едни за други. Събираме се, приклякаме между укритията, запушени от купища мъртъвци. Някои са сложили пушките си на земята и се разхождат към краищата на трапа с празни ръце, отблизо се вижда, че са почернели, обгорени, със зачервени очи, изкаляни. Почти не говорим, но започваме да се търсим.
Очертават се сенки с носилки. Те се вглеждат, навеждат се и пак поемат напред, хванали по двама дългите товари. Някъде вдясно от нас се чуват удари на кирки и лопати.
Скитам сред мрачната навалица.
На едно място, където насипът на окопа е сринат от бомбардировката и образува лек наклон, виждам човек. Още не се е напълно стъмнило. Със спокойствието си този човек, седнал замислено и загледан пред себе си, ми напомня статуя, поразява ме. Навеждам се и го познавам — ефрейтор Бертран.
Той обръща лице към мене и в тъмнината долавям умната му усмивка. Казва ми:
— Тъкмо щях да тръгна да те търся. Организирахме охраната на окопа, докато разберем къде са онези и какво става пред нас. Ще те сложа на пост с Паради в подслушвателен пункт, който пионерите току-що изкопаха.
Гледам сенките на минаващите и на застаналите неподвижно, които се очертават като мастилени петна върху сивото небе, приведени, свити в различни положения покрай полуразрушения насип. Сред потъмнелите и омиротворени от смъртта поля, по които от две години битките разместват или задържат цели градове войници над обширни дълбоки гробища, те приличат на странно движещо се незнайно пълчище от насекоми и червеи.
Две смътни фигури минават в сянката на няколко крачки от нас; разговарят тихо:
— Ама да не мислиш, братче, че аз ще седна да го слушам: така му наръгах щика си в корема, че после едва го измъкнах.
— Аз пък спипах четирима в една дупка. Викнах им да излязат и един по един ги наръгах, докато се измъкваха. Ръката ми до лакътя почервеня.
— Ех — продължава първият, — някой ден, като вземем да разправяме тия работи, ако се върнем, то се знае, на хората по нашенско, край печката и свещта, кой ли ще ни повярва? Да се пръснеш от яд, нали?
— Все ми е едно, само да се върнем — казва другият. — По-скоро да се тури край.
Обикновено Бертран говори малко, при това никога за себе си. Но сега казва:
— Трима ме нападнаха. Удрях като луд. Ах, всички бяхме като зверове, когато пристигнахме тук!
Гласът му се извиси със сдържан трепет:
— Но трябваше — каза. — Трябваше. Заради бъдещето.
После скръсти ръце и поклати глава.
— Бъдещето! — изведнъж извика той като пророк. — С какви ли очи ще гледат на тези кланета и подвизи хората, които ще живеят след нас и чиито съвести прогресът — а той неминуемо ще настъпи — най-сетне ще е просветлил? Та ние сами, ние, които ги вършим, не знаем дали трябва да ги сравняваме с делата на героите на Плутарх и Корней или с разбойническите безчинства? И все пак — продължи Бертран — погледни! Една личност се издига над войната и ще блести с красотата и забележителната си смелост.