— Та, къде отиваме?
Усмихна ми се тънко.
— На място, с което си много запозната.
Ох.
Не бях изненадана, когато малкото ни парти — аз и шест въоръжени милиционера, без капитана, премина металната бариера около Форт Далас. Бях малко изненада от това, че всички имаха автоматични оръжия, защото не бяха много добри срещу дракони и бяха прекалена мярка за един крадец. Но предполагам, че се чувстваха по-добре с някакво оръжие.
Бяхме тихи, докато напускахме града. Разбира се, че бяхме. Това все пак щеше да е смъртна присъда. Предполагам, че е нормално, след като ме водеха към невидимото ми бесило посред бял ден, вместо да ме измъкнат скришом под прикритието на нощта. Тежката метална бариера изскърца, докато преминавахме през портата, а след това настана пълна тишина. Не се чуваше нищо, освен вятъра и тишината, докато се насочвахме към Земите на събирачите.
Никой не би трябвало да идва тук. Имаше защитени оранжерии във Форт Далас и малко стадо животни, което държахме на закрито. Предполагаше се, че сме самостоятелни, макар всички да знаеха, че това не е така. Понякога имаше дивеч или няколко диви крави, които се приближаваха прекалено близо и хората ги издебваха. Имаше скрити проходи в стената, врати на автомобили, които не бяха заварени и позволяваха на човек да се промъкне до другата страна. Често това се приемаше като игра, но накрая всичко биваше продадено на черния пазар.
Познавах този район. Бях запозната с всяка пукнатина в тротоара, всяка тревичка, пораснала между плочите, и дърветата, избуяли след бурите. Аз бях тази, която излизаше навън да събира разни неща, защото освен мен, Саша и Ейми, също трябваше да се хранят, и бе доста трудно да си набавяме провизии. Затова събирах непрестанно. Нямахме друг избор. Търсиха се не само стари стоки, които стояха с години, но и диви растения, които изглеждаха ядливи, плодове, все още не накълвани от птици.
Боклуците се продаваха на черния пазар.
Може би това, че ме прекарваха през Земята на събирачите, бе нещо като тест? Искаха да видят колко добре съм запозната с терена и след това щяхме да се върнем в града, където е безопасно. Не беше в мой интерес да се проваля. Придадох си леко заинтересовано изражение и следвах стражите отблизо, докато се промъквахме през боклука и листата по улиците на Стария Далас. Природата процъфтяваше тук, по някога претъпканите, а сега безлюдни улици. Крави се движеха на стада, малки диви котки влизаха и излизаха от стари сгради, а от руините се чуваха птичи песни. Всички тези животни бяха добър знак — това значеше, че наоколо нямаше дракони. Когато се появеше някой, животните бяха малко, птици изобщо нямаше, а небето бе тихо. Днес беше шумно, слънцето светеше високо в небето. Почти можех да се насладя на ден като този.
Освен… че никой не говореше. Никой не погледна два пъти играта на животните, нито показа някакъв интерес към боклука, който подминавахме. Един събирач би проверил всичко, би уловил всеки дивеч, дори и най-малката катерица. Тези войници не се интересуваха от нищо намиращо се наоколо, което означаваше, че бях сериозно загазила.
— Значи — попитах небрежно. — Къде отиваме?
Никой не отговори. Не бях изненадана. Каквото и да ставаше, ясно се виждаше, че ще ме оставят на тъмно.
— О, наистина? Там? — казах саркастично, претендирайки, че знам отговора. — Това е любимото ми място. Вие, момчета, сте толкова внимателни.
Капитанът на стражата ме погледна със замислен поглед. Изглежда беше в конфликт, въпреки факта, че той ме бе предложил.
— Всичко ще ти стане ясно скоро, затворник.
— Юпии — измърморих. Огледах наполовина срутените сгради около мен, чудейки се защо се промъквахме по-навътре, в сърцето на стария град. Мълвата твърдеше, че мястото за спане на драконите бяха най-високите сгради. И къде са най-високите сгради? Е, в центъра на стария град.
Дори отчаяните събирачи като мен не бяха толкова тъпи, че да отидат там.
Ставах все по-предпазлива, колкото по-навътре навлизахме в центъра. Войниците придържаха по-близо до тялото оръжията си и оглеждаха всяка сянка. Спокойствието на деня отстъпи пред тихото напрежение, което накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Единственото нещо, което ме спираше да не загубя напълно ума си, беше веселата птича песен, която показваше, че все още няма дракони. В крайна сметка стигнахме до висок небостъргач, с много липсващи прозорци. Сградата изглеждаше тъжна и западнала, и когато се насочихме към нея, видях на земята бъркотия от счупени жици и метал. От отломките се подаваше червен знак с Пегас.