— Предполагам, че скоро ще трябва да станем — казах му, плъзгайки пръст по люспите му. Ноктите му се плъзгаха по гърба ми, леко драскайки ме.
Той повдигна вежда при думите ми и се изчервих, защото от мислите ми бе ясно, че не бързам да се върна, без значение какво казвах на глас. Харесвах времето ни насаме. Мелина се завърна в града в по-голямата си част — все още й изпращахме съобщения, когато се нуждаехме от нея, — но Ейми все още живееше в апартамента с нас. Все още носеше старите ми дрехи и използваше моят шампоан, и когато ни нямаше, отиваше в нейната «паник» стая, която направихме няколко етажа под нас в стаята на охраната. При спешен случай Ейми можеше да се заключи в стаята с метална врата и подсилени страни. Имаше огнестрелно оръжие, което да използва при опасност и няколко рога, с които да ни предупреди, ако бяхме наблизо и някак пропуснем голям кряскащ дракон на територията на Каел.
В по-голямата си част, обаче, нещата бяха спокойни. Мъжките дракони липсваха на територията ни, защото надушваха мъжки с половинката си и не желаеха да смущават гнездото ни, бе ми казал Каел. Понякога виждахме един-два червени, но Каел ги гонеше.
Иронично, след като се бяхме «установили» в тази територия, защитавахме Форт Далас. Драконовите атаки спряха, след като това сега бе територията на Каел вместо място за борба. Дакх бе някъде в покрайнините на града, мисля, но не го бяхме търсили. Не ми харесваше да оставям Ейми сама, дори и в паник стаята, защото твърде добре си спомнях как Каел разкъса сградата заради мен.
Ако трябваше да избирам между Саша или Ейми, избирах Ейми. Знаех, че приятелката ми трябваше да бъде в безопасност някъде там и почувствах вина, че не беше във възможностите й да избира сама съдбата си. Но беше по-добре, отколкото беше преди във Форт Далас. Повтарях си го. Често.
Понякога помагаше за вината, друг път не.
В един момент, когато Ейми бъдеше в безопасност, мислех да отида да потърся Саша и Дакх. Исках да знам какво беше станало с приятелката ми — по един или друг начин. И исках да пътувам и да разгледам останалата част от страната, за да видя как изглежда. Имаше ли по-големи, по-добри градове от Форт Далас? Ами драконовото момиче от Форт Орлиънс? Имаше толкова много места, които исках да посетя, след като можехме да летим навсякъде… но първо беше безопасността на Ейми. Не знаех дали ще бъде в безопасност на гърба на Каел или другите дракони щяха да я надушат и да ни нападнат, за да я вземат.
По дяволите, едно от първите ни правила за Ейми беше да не мастурбира. Никога. Беше толкова неудобно за нея да го чуе, колкото и за мен да й го кажа, но трябваше да сме внимателни. Както акула можеше да надуши капка кръв във водата от километри разстояние, подозирах, че дракон без половинка можеше да проследи аромата на възбудата на самотна жена от голямо, голямо разстояние.
Така че стояхме на нашата територия, което означаваше, че Ейми винаги беше вкъщи. Харесваше ми да бъде тук, но в същото време ми харесваше да бъда сама с моя дракон. Затова често летяхме и го правехме на открити места като зайци. На задната седалка на кола, в старо банково фоайе, на покрив. На брега тук. Където и когато можехме да получим няколко момента усамотение.
Правехме много секс… и имаше няколко непланирани последствия. Погледнах красивото лице на Каел, чудейки се дали сега беше правилният момент да повдигна темата за това, за което исках да говорим. Прокарах пръст по гърдите му.
— И така. Какъв беше като дете?
Каел се замисли за момент, след което сви рамене. «Не помня.»
Преглътнах неудовлетвореността си. Един от страничните ефекти на пренасянето на Каел тук беше лудостта. За съжаление, тя беше заличила много от спомените за родната му земя и останалото бяха фрагменти. Спомените му липсваха, оставяйки големи празнини в знанията му, което означаваше, че нямаше много информация, с която да работим.
— Помниш ли нещо изобщо? Какво става, когато женска Драконѝ забременее? Как става?
Погледна ме развеселено и завъртя преплетените ни тела на пясъка, докато застанах под него.
«Да ти покажа ли как мъжки Драконѝ белязва женската си?» Той вдигна бедра и членът му — все още дълбоко в мен от белязването ми преди минути, — се заби в мен.
Ударих рамото му. Не исках секс сега — добре, бях ужасен лъжец, защото исках. Но и исках да говорим за нас.
— Трябва да знам повече за вида ти, Каел. Знаеш ли дали женските имат бебета в бойната си форма или не?
Той сви рамене и направи въртеливо движение с бедрата си. «Не помня.»
— Е, помисли — отговорих.