Извиках силно, хващайки плата, паднал около краката ми.
— Хей!
Капитанът кимна към мен и хвърли ключа далеч. Глезенът ми все още бе заключен. Все още бях в капан.
— Хей! — Изкрещях отново, стискайки скъсания плат около гърдите си. Мъжът се обърна и започна да отваря вратата. — Чакай! Не ме оставяй!
— Съжалявам, г-це Джоунс. Тук вече не е безопасно — погледна ме тъжно, след това хвърли бърз поглед на червените знамена. — Знаеш добре, както и аз, че тези ще привлекат всеки дракон в района.
— Но защо? — клекнах, без да ме е грижа повече за скромността, и грабнах белезниците на крака си. — Защо ме оставяте на драконите?
— Защото нямаме други опции, защото си престъпник, животът ти е загубен така или иначе.
— Моля, не ме оставяйте. — извиках отново, когато капитанът се обърна да си тръгне. — Ще умра, ако ме оставите тук!
Обърна се за последен път и спря на върха на стълбите. Погледът му беше като на преследван.
— От Форт Орлиънс, госпожице Джоунс, има слухове, че дракон е намерил човешка жена и тя… — той преглътна. — Е, тя го е опитомила. Както и мълвата, че опитоменият дракон се е борил, за да защити Форт Орлиънс.
— Какво? — Въздухът напусна тялото ми. — О-опитомен дракон?
— Да. Изпратихме куриер до Форт Орлиънс, за да разучи повече, но не се върна. Може и никога да не се върне. Знаеш, както и аз, че куриерите почти никога не го правят… но ние се опитваме въпреки това. Струва си риска — усмихна ми се леко. — Ти вършиш работа и мъртва. В крайна сметка, можеш да помогнеш на оцелелите във Форт Далас. Каза, че имаш сестра? Кажи си, че правиш това за нея.
— Сестра ми нямаше да ме остави тук! — Опитах се да пъхна пръст между белезниците и глезена ми, но беше прекалено стегнато. — Знаеш, че този план е луд! Ти си чудовище!
Лицето на капитана стана студено и знаех, че съм изгубена.
— Ти си стръв — каза с мрачен глас. — Ако дойде дракон, опитай да го опитомиш. Тук има голямо количество златни. Кралят дракон. Достатъчно силен е, за да превърне целия град в пепел, и не си тръгва. Ето затова имаме нужда да опитомиш това нещо.
— Не мога да опитомя дракон — не е кученце! Това е лудост…
— Лудост или не, атаките отново зачестиха. Убиват хора повече от преди, а Форт Далас не е достатъчно въоръжен, че да се справи с още една година на безмилостни атаки. Ако не намерим начин да ги спрем сме обречени. Ти си единствената ни надежда.
Аз?
— Но вие искате да опитомя дракон! Как, по дяволите, трябва да направя това?
— Разбери — лицето му беше мрачно, докато ме гледаше за един дълъг момент, след което се обърна. Направи няколко стъпки по стълбището, следвайки войниците си. Миг по-късно, гласът му се върна към мен. — Ако не можеш, тогава всички ще бъдем толкова мъртви, колкото и ти.
Мислех, че не може да стане по-лошо от това да те изоставят по средата на гъмжащата от дракони Земя на събирачите. Наистина, наистина трябваше да спра да предизвиквам Вселената. Защото знаете кое бе десет пъти по-лошо, нали? Да бъдеш завързан за стълб и изоставен в гъмжащата от дракони Земя на събирачите.
За стотен път през последния час завъртах глезена си, опитвайки да се измъкна. Нямаше полза обаче. Не можех да прокарам метала покрай костите на петата си, а постоянното бутане и ожулване, за да го накарам да се махне, накара кожата ми да се подуе и да ми излязат пришки.
Пришките, обаче, не бяха най-големият ми проблем. Ако не успеех да се освободя, бях мъртва.
Червените знамена плющяха от вятъра на трийсетина метра, подигравайки ми се. Толкова близо и все пак толкова далеч. Не че имаше значение колко са близо — нямаше да ходя никъде. Бях окована като куче, чакащо да бъде изядено. Отчаянието и паниката направиха възел в гърлото ми и той ме задави. Сега не беше време да се побъркам.
Трябваше да помисля.
Трябваше да се освободя. По някакъв начин.
Тези идиоти искаха да опитомя дракон за тях. Няма начин.
Това беше най-лудото нещо, което някога бях чувала. Толкова е правдоподобно, както да ти кажат, че трябва да свалиш луната и да я сложиш на улицата. Имам предвид, най-малкото луната поне нямаше да иска да те изяде. Бях сигурна, че драконите редовно ядат хора. За тях бяхме просто малки движещи се чанти с месо, като крава или овца. Не ни бяха приятели. Не бяха домашни животни. Никой не ги «опитомяваше».
И знаех със сигурност, че аз не съм експерт в областта. Никога не съм била близо до дракон, ето защо бях жива, човешка непрепечена филийка. Последният дракон, който видях, летеше над града, най-малко на триста метра височина. Дори оттам изглеждаше огромен, смъртоносен и напълно ужасяващ за гледане. Ако беше по-близо до земята, крилата му щяха да затъмнят слънцето. Треперех само при мисълта за това.