Точно тогава се появи сянка.
Цялата се разтреперих от тревога. Почувствах косъмчетата на врата ми да настръхват. О, Боже. Моля те, нека бъде птица. Птица. Или облак. Голям, тъмен, мрачен облак. Стиснах очите си и зачаках. Нищо не се случи, затова внимателно отворих очи и огледах небето. В далечината проблесна нещо златисто, което се приближаваше, затова се плъзнах надолу, опитвайки да се скрия колкото мога до основата на кола.
Когато го направих, сянката отново се закръжи. Гледах с пресъхнала уста, докато се приближаваше.
Облак, пеех си. Облак. Облак. Облак.
След момент се плъзна, по-близо и по-голямо… и се движеше по-бързо, отколкото можеше да го направи един облак. Не можех да си поема дъх. Обзета от паника, хипервентилирах от страх. Моля! Моля! Хванах белезниците, колкото можех по-тихо, внимавайки да не иззвънтят, и ги дръпнах силно. Може би ще се счупят. Моля! Нуждаех се от късмет. Веригата не поддаде, затова се опитах отново…
Рев изпълни небето. Тръбящ. Ядосан. Предизвикателен. Толкова силен, че сградата се разклати, стъкло се посипа от счупените прозорци. В далечната част на стаята, стар офис стол падна навън през зеещия отвор. Всичко се тресеше, включително и аз.
Не беше облак. Беше дракон. Шибан дракон.
Преглътнах писък на паника и пуснах веригата, за да сложа ръце на устата си. Или това, или щях да изпищя и да издам местоположението си. Бях наполовина скрита в тази стая от боклуците и може би разбитите стени, разпръснати наоколо, щяха да скрият присъствието на малкия, уязвим човек, свит тук. Стените и прозорците бяха счупени спомени на това, за което трябваше да се използват, но аз бях малка, а небостъргачът бе огромен. Може би няма да ме види, ако не издавам звук.
Мина миг.
Два.
Три.
Вятърът духна и плъзнах ръка по косата си, опитвайки се да я задържа. Без движения. Нищо, което да привлече вниманието на дракона…
Ревът се повтори, този път по-шумен и близък и много, много ядосан. Проблясъкът на злато се върна в небето — не спокойното бледо злато на изгрева, а дълбок, опушен кехлибар. Струваше ми се по-опасен нюанс на златото.
Изведнъж, един от червените флагове се развя, повдигнат от вятъра.
Замръзнах. Не можех да мръдна.
О, Боже. О, Боже. Стиснах с пръсти устните си, за да не издам някакъв шум. Не крещи, Клаудия! Не крещи! Некрещинекрещинекрещинекрещи! Златната форма в небето кръжеше около сградата, можех да чуя далечното пляскане на криле.
Отново затворих очи. Ако са отворени, щях да видя дракона да се приближава, привлечен от червените знамена. Не исках да гледам, докато ме изяждаше. Исках просто да стане бързо. Моля, моля да умра бързо и без много болка. Помислих за сестра си. Ейми, толкова съжалявам, че не мога да те спася. Задържах дъха си и когато го направих, абсурдността на ситуацията мина през главата ми, отново и отново. Искаха да опитомя това нещо. Беше с размера на самолет и искаха да го опитомя. Опитомя. Какво, по дяволите? Луди ли бяха? Аз бях малка, дори по човешките стандарти, и недохранена. Какво трябваше да направя? Да го помоля мило да спре да опожарява градове? Да го ударя по носа с вестник, когато се държи лошо? Истеричен смях забълбука в гърлото ми.
Замислих се, че задигането на стари батерии ме беше вкарало в това. Да му се не види, ако знаех, че ще завърша като драконова стръв, щях да открадна нещо наистина добро.
Вятърът се промени и целият ми смях умря. Имаше нова миризма, слаба, на овъглено, твърде позната, смесена с… нещо друго. Нещо сладко, почти пикантно, и определено нечовешко. Миризмата стана по-силна и с ужас разбрах откъде идва. Сянка падна върху счупената, отворена стая и притиснах очи.
Това бе начинът, по който щях да умра.
Чупещо костите тупване разлюля света.
Отворих очи и изкрещях.
Драконът пристигна.
Сви се на перваза на сградата, обграден от счупените стени. Ужасяваща красота — маса кехлибарени крила, ярки люспи, масивна уста. Съществото беше огромно, с размерите на един от счупените автобуси, пръснати по улиците. Огромните крила плеснаха два пъти, след това се сгънаха, докато се приземяваше на пода с котешкоподобните си крака. Опашката се плъзгаше напред-назад, удряйки възбудено камъни и тухли. Тънък белег минаваше през дългата му муцуна, очите с размер на чиния бяха красиви, трептящ пръстен от злато с черна зеница. Изглеждаха ужасно човешки. Главата на дракона беше триъгълна и голяма като кола, яка от рога се спускаше до пълната с остри зъби, големи колкото ръката ми, уста, и ноздри, които се опитваха да уловят миризмата ми.