И ме отхвърляше. Страхуваше се.
Болка мина през мен, силна и истинска. Исках я с всяка фибра на съществото си. Нуждаех се от нея. Викаше ме от мрака, привърза ме със сладкия си аромат и мил глас. Исках да плъзна тялото си по нейното и да се свържем. Да я докосвам и чувствам мекотата на кожата й срещу моята. Да й доставя удоволствие, по всеки начин, който мога. Да я храня, да се грижа за нея.
Да я бележа.
Беше минало дълго време, откакто бях виждал женска в тази форма за последен път. Мислех. Лудостта ме караше да си спомням трудно, всичките ми мисли бяха пълни с кръв и огън и много малко други неща. Тя не беше от драконовия вид. Всички женски, които дойдоха през процепа, бяха победени от лудостта, също като мен. Но за мен не бе от значение, че тя не беше от драконовия вид. Тя бе моя. Това беше всичко, което имаше значение. Тялото ми пламна с нов вид нужда — тази за чифтосване. Белязване.
Тя беше жена. Прекрасна. Плодовита. Моя.
Също бе ужасена и това представляваше проблем. Дори сега, тя се отдалечаваше от мен. Очите й бяха пълни с ужас, силуетът й трепереше. Погледнах я и колкото повече гледах в нейна посока, толкова по-ужасена ставаше. За да експериментирам, се приближих, а тя отстъпи назад, отчаяна да избегне докосването ми.
Лудостта отново се появи, като огън, горящ в ума ми.
Мраченгладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракяростгладбезумиеяросттъмнина.
Поех си дълбоко въздух, защото толкова бързо се озовах на ръба отново. Една стъпка назад и можех да се върна отново в лудостта. Но докато си поемах въздух, поех и аромата й. Чист, сладък, женствен… примесен с горчивината на ужаса.
Мразех тази миризма по нея. Исках да мирише на желание. На щастие. Не осъзнаваше ли, че никога няма да нараня половинката си? Нито дори в най-тъмните часове на лудостта?
Но дори когато изпълзя по-далеч от мен, гладът заплашваше да се върне. Ако тя не бъдеше моя, умопомрачението щеше да се върне. Само половинка можеше да прогони тъмнината от главата ми.
Трябваше да направя нещо.
Не можех да се спра. Пресегнах се към нея, нуждаейки се да докосна кадифената й кожа, толкова различна от моята. Тя бе толкова гладка, толкова мека. Трепна и се обърна, прекрасния й топъл аромат се сгъсти от страх. Безумието отново се върна в мен, този път примесено с отвращение. Нямаше — не можех — да я докосна, докато се страхуваше толкова от мен. Затворих очи, желаейки яростта да изчезне. Само за малко.
Придърпай я. Вкуси я. Зарови се в нея. Напълни я със семето си. Бележи я като твоя половинка. Направи го. Вземи я. Изпълни вените й с огъня си.
Не. Не още.
Първо трябваше да намеря начин да успокоя страха, който я задушаваше.
Станах на крака и отстъпих. Да вървя в другата си форма беше различно, но добро. Беше минало много време, откакто използвах двукраката си форма, и чувствах как разтягам несвикнали с движението мускули. Но трябваше да се отдалеча от нея. Ако останех близо, нямаше да съм способен да се сдържа и да не я докосна… и тогава щеше да я е страх от мен завинаги. Само от мисълта да потъна в нея…
Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореност.
Не.
Помислих за мекотата й. Миризмата й. Затворих очи и си представих бледото, заоблено лице, ярките зелени очи. Харесвах яркостта им. Щях да мисля за тях, когато лудостта се промъкнеше. Поех дълбок, успокояващ дъх. Как можех да я направя щастлива?
А, да.
Щях да я нахраня. Това щеше я обвърже към мен. Щеше й покаже, че можех да се грижа за нея. Че съм силен и свиреп. Че мога да я защитя от другите, които щяха да поискат да я бележат. Под крилото ми повече нямаше да се страхува и щеше да отстъпи пред моите искания. Щеше да оголи тялото си пред желанието ми, зелените й очи щяха да блестят от страст, когато тласна в нея…
Тъмнинаглад…
Не.
Половинката ми бе на първо място. С мисълта за нея в ума си, погледнах назад. Сега седеше, обвила ръце защитнически около себе си. Лицето й беше скрито от светлата ѝ, съблазнителна червена коса. Фокусирах се върху този цвят, чувствайки нужда да преминава през тялото ми…
Но тогава видях, че трепери. Все още ужасена. Изръмжах ниско в гърлото си заради гледката. Половинката ми не трябваше да се страхува.
Щях да поправя това. Щях да й покажа, че не трябваше да се ужасява от мен.
Отидох бавно до ръба на разпадащата се кула и скочих. Инстинктите ми ме заляха и формата ми се промени на драконови криле и люспи. В момента, в който го направих, необуздаността и яростта завладяха ума ми.