За да бъдем още по-честни, идеята по начало си беше негова. Предлагаше ме като жертвено агне. Така че, майната му.
Остра болка премина през крака ми и издърпах парчето метал, гледайки работата си. Май че правех обратното на помагане, защото сега глезенът ми се поду. Гадост. Хвърлих метала настрани, оглеждайки това, което някога е използвано за офис сграда. Нямаше как тук да има ножове или триони. Ако съм късметлийка, ще намеря телбод. И тогава какво? Да заплаша да го пробивам до смърт, ако се върне ли? Разочарована, седнах и погледнах навън в руините. Драконът си отиде, но аз все още бях окована. Не можех да се освободя и никой нямаше милостта да ми остави манерка с вода или нещо за ядене.
Не очакваха да оцелея.
Помислих за Ейми и Саша. Те ме чакаха да донеса вкъщи нещо, защото бяхме разорени и нямахме храна. Нямаше към кого да се обърнем, за да ни помогне. Във Форт Далас има само няколко начина да изхранваш семейството си, ако нямаш мъж за закрилник, който работи в милицията. Може да крадеш, което е против закона, или да блудстваш, което, иронично, не е противозаконно. Саша имаше «приятел» в милицията, с когото обменяше услуги, нищо че го мразеше. Пазеше я от това да споделя услуги с много приятели, затова все още не се бе отказала. Аз предпазих Ейми от най-лошото. С нейния крак тя не можеше да краде. Едва напускаше счупения училищен автобус, който наричахме «дом». Щеше да ме чака да се прибера… а когато не се прибера, тогава какво? Да отиде при войниците сама? Да види дали Саша не познава друг приятел, който се нуждае от услуги?
Представата остави лош вкус в устата ми. Малката ми сестра с ранения си крак, принудена да приближи някой от враждебните милиционери… Хванах отново парчето метал и го пъхнах между глезена и белезниците с възобновени сили, игнорирайки дискомфорта.
Трябваше да се махна оттук.
Мрачното, тежко пляскане на криле се вряза в неистовите ми мисли и замръзнах. Косата ми се оплете в лицето ми, когато се обърнах да погледна нервно към небето. Дали това беше «приятелят» ми със златните очи или нов дракон? Червен дракон, привлечен от останалия флаг?
Проблясване на златно крило по периферията на зрението ми накара дишането ми да стане по-леко. Добре. Вероятно е същият мъж, което означава, че беше приятелски настроен… освен ако не бе решил, че е гладен. Гледах с неопределен страх как правеше кръгове в небето, след което се спусна. Сградата се разтресе, когато кацна на ръба, крилата изплющяха силно, преди да ги прибере до тялото си. Проклетият дракон беше голям колкото градски автобус — даже два, може би. Дали беше същият като преди? Огледах го, търсейки отличителни белези, и се успокоих, когато видях бледия белег на бузата му.
Драконът поогледа върха на разрушената сграда, след което погледът му се сключи с моя. Тъмните зеници се фокусираха върху мен и докато гледах се промениха от черно до дълбоко кехлибаренозлатно. Потреперих, гърлото ми пресъхна и окървавените белезници ме дръпнаха рязко.
Той отвори уста, все още с поглед върху мен.
Свих се назад. Идваше.
Нещо падна на земята. Драконът вдиша, сякаш беше ядосан.
Е, добре. Предпазливо отворих око.
Имаше мъртво създание пред него. Беше коза, вратът й изкривен под странен ъгъл. Хлад пробяга по гръбнака ми. Горката коза. Дали това нямаше да се случи на мен? Дали това беше предупреждение? Придвижих се зад тънкия стълб, сякаш щеше да ме прикрие.
Драконът просто ме гледаше с тези златни очи. След което мръдна мъртвата коза към мен, бутайки я с дългата си муцуна. Побутна я, след което вдигна глава и ме погледна. Чакайки.
Дали… се опитваше да ме нахрани?
Със сигурност не.
Премигнах към дракона. След това към козата. После пак към дракона.
Още един път издаде звук, сякаш се опитваше да привлече вниманието ми. След което хвана козата внимателно с острите си зъби и я пусна няколко крачки по-близо до мен.
Това е подарък.
Йеййй.
Истеричен смях нарасна в гърлото ми. Какво се предполага да направя с това? Завъртях глезена си в белезниците, отчаяна. Просто исках да се махна.
Драконът килна глава при движението ми и направи още една плавна крачка напред. Цялата развалина се разклати в отговор на теглото му, докато той се отпускаше назад. След което отново бутна към мен козата.
Искаше да я взема.
— Не, благодаря — казах бездиханна. — Наистина трябва да си тръгвам и така нататък.
И отново дръпнах глезена си.