Трябваше да бъда щастлива. И все пак…
Захапах устната си, мислейки за сестра ми. Ейми беше вкъщи, чакайки ме да се прибера и да донеса храна, провизии и пари след набега си. Тя все още беше там, все още гладна и безпомощна. Мразех това. Мразех, че съм затворена в тази затворническа килия вече две седмици. Приятелката ни Саша щеше да се погрижи за нея, но… тя си имаше собствени грижи. А и Ейми се нуждаеше от помощ. Тя беше само две години по-млада от моите двадесет и пет, но беше мека там, където аз бях само твърди ъгли. Сестра ми не можеше да събира смет. Тя не можеше да държи нож или да удари някого с юмрук, ако се опиташе да я надвие и да открадне това, което беше нейно. Аз бях тази, която я пазеше. И да, Ейми беше бебе, първо за родителите ни, докато бяха живи, а сега за мен и Саша, когато беше вече След. Кракът й се беше счупил по време на Разрива и никога не зарасна правилно, затова вървеше с лошо накуцване. Никога преди това не ме е притеснявало, защото бях там да се погрижа за нея.
Но сега? Самобичувах се, представяйки си Ейми у дома, умираща от глад. Куцукаща до най-близкия магазин за боклуци с всичко, което може да размени за ядене. Продавайки се, разтваряйки крака за един от войниците, за да спечели малко пари, както правеше Саша,… но Ейми нямаше да направи това. По-скоро ще се остави да гладува.
Един от пазачите — онзи със смелост — хвърли поглед към вратата и с бавна походка се приближи до килията ми, поглеждайки ме през бодливата тел на вратата.
— Какво правим днес?
— Същото като вчера. — Какво, мисли си, че имах пълен график или нещо такова? Аз бях в затвора заради фалшиво обвинение. Е… донякъде фалшиво.
Съвсем малко, миниатюрно лъжливо.
Най-малкото, не съвсем законно.
— Дълга нощ — изкоментира той, след което потри очи.
— О, не и за мен. Спах като бебе. — Дадох му най-сладката си усмивка. Щях да опитам с чар да измъкна няколко отговора от него. Той или щеше избяга и щеше да започне да пипа палката си по противен начин, или щеше стане подозрителен. Това бе моментът, в който се надявах пазачът ми да е плашлив.
Той само се намръщи.
— Проспала си драконовата атака?
Добре, сега си мислеше, че бях тъпа. Никой не спеше по време на драконова атака, особено ако беше извън обичайното време. Стоях будна цяла нощ, криейки се в ъгъла, прегръщайки коленете си и молейки се да свърши — така прекарвах всяка драконова атака.
Драконите обикновено нападаха като по часовник — големите златни нападаха на всеки три дни, точно преди обед. По-малките червени атакуваха ежедневно за седмица, след това нищо за други три. Никой никога не бе нападал през нощта.
Освен тази нощ. И не знаех какво означава. Не можех да мисля за това, защото тогава щях да се разтревожа за Ейми, а това не беше добра идея, докато съм затворена тук.
— Да спя по време на драконова атака? Аз? — Поклатих глава и се опитах да продължа да се усмихвам. — Имах предвид друго.
Той само ме погледна, сякаш бях луда. Може би бях. Флиртуването с пазача за информация бе опасна игра.
— И така — попитах. — Какво има в графика за днес?
Очите на пазача се присвиха към мен. Предположих, че съм твърде очевидна. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и друг униформен охранител показа главата си. Кимна на двамата ми похитители, а вторият се изправи на крака. Охраната на вратата ми се пресегна за нещо на колана си. За момент се притесних, че беше за палката, но когато чух дрънкането на ключове, се успокоих. Излизах от тук.
По един или друг начин. Исках да кажа, можеше и да бъда наказана, но поне имах шанс. Вратата се отвори със скърцане и той махна към мен.
— Излезте, г-це Джоунс.
Аз станах, с треперещи и схванати крака, и пристъпих напред. Притиснах старата си, износена тениска около тялото си и опитах да изглеждам безпомощна, дори докато оглеждах стаята. Колко трудно щеше бъде да избягам от тук? Можех да бъда по-бърза от тях, или поне на теория, ако предположим, че всички наоколо са като тези. Но ако имаше нещо, което да знам за Форт Далас, то бе, че тук винаги имаше повече войници. Отказах се от идеята за бягство; борих се, когато ме хвърлиха тук долу, но след две седмици и няколко по-леки ястия, бях твърде схваната и слаба, за да се боря. Дори не протестирах, когато пазачът ми сложи белезници. Каква полза би имало?
Стиснах китките си и запазих моята «аз съм толкова отзивчива» усмивка, въпреки че се чувствах сякаш умирах отвътре.