Част от стената падна и вече гледах в небето, което изведнъж се разкри на по-малко от два метра от мястото, на което стоях. Далеч-далеч можех да видя счупените, буренясали улици на Стария Далас и другите унищожени сгради наблизо, стърчащи като назъбени шипове.
За миг проблесна нещо златно. Чух плясъка на криле. Наведох се напред, опитвайки се да зърна къде е драконът. Сърцето ми биеше толкова диво в гърдите, че бях сигурна, че може да ме намери само по този звук.
Сянка падна върху дупката и в следващия момент голямо черно-златно око огледа стълбището.
Препънах се назад, пъшкайки. Когато го направих, окото се фокусира върху мен и друг оглушителен рев разтресе сградата. Стъпалото ми се плъзна по боклуците на стълбището и наполовина се плъзнах, наполовина паднах на следващото стъпало, приземявайки се сред паднали стени и тухлени парчета. Прониза ме болка и се напрегнах опитвайки да се изправя. Глезенът ме болеше чудовищно, ребрата ми щяха да имат нови натъртвания сутринта и бях покрита с прах и изсъхнали листа, но бях далеч от дракона. Засега. Нуждаех се от безопасно място за криене. Някъде. Където и да е.
Докуцуках до следващите стъпала и там имаше врата. Ръцете ми трепереха, докато дърпах дръжката, но не искаше да се отвори. Някъде наблизо драконът отново изрева, сградата отново се разтресе. Оставих вратата и продължих да слизам надолу. Преди мислех, че стъпалата бяха безопасни, защото драконът бе прекалено голям за тях, но сега се чувствах като мишка в лабиринт. Треперех от страх, докато продължавах да слизам надолу. Нямах друг избор, освен да продължа да вървя.
Завих на ъгъла за следващите стъпала, надявайки се да видя друга врата. Сърцето ми потъна от гледката пред мен.
Крехкото стълбище се разпадаше, оставяйки една голяма дупка. Нямаше друго, освен празен въздух и видът на други стълби далеч, далеч надолу. Вятърът свиреше в празната дупка, вдигаше косата ми и дръпна със себе си какъвто и въздух да ми бе останал.
Не можех да продължа. Бях в капан. Погледнах пътя, по който бях дошла. Трябваше да се върна назад, да изпробвам шанса си с вратата…
Драконът отново удари сградата.
Под краката ми подът простена и се размести. Стъпалата се разпадаха и нямаше върху какво да застана.
— Не! — Викът ми прозвуча силно на стълбището.
Сякаш в отговор драконът отново изрева.
Борех се да се хвана за нещо, докато се плъзгах към дупката, толкова близо до мен. Одрасках се на дълго парче от арматурата, което се показваше от счупения под. Успях да го хвана, а инерцията на тялото ми, докато се плъзнах, ме повлече и почти се изпуснах. Някак си, се задържах и се спасих от летене над ръба на сградата, право в празното пространство.
Голото ми дупе висеше във въздуха. Нямах опора за краката и потните ми длани бяха единственото нещо, което ме пазеше да не стана петно на паважа долу.
О, Боже. О, Боже. О, Боже.
Опипвах с краката си в търсене на нещо — каквото и да е — на което да стъпя. Ръцете ми се плъзгаха и нямаше да издържа дълго. От гърлото ми се изплъзна ридание, докато сградата стенеше и изглежда се измести още повече.
— Не! Помощ!
Нямаше обаче такава. Захватът ми се отпусна и полетях във въздуха…
Големи люспести лапи се затвориха около торса ми, след около половин дъх време. Ударих се в ноктите на ръката му. Лапата. Все тая. Затвориха се около мен и повече не бях застрашена да се превърна в палачинка.
Сега просто бях в нов вид опасност.
Задавих се за въздух — не бях сигурна дали ще имам прилични дробове за тази цел отново — и дръпнах ноктите около кръста си. Краката ми се клатеха свободно, едната ми ръка беше в капан до тялото ми. Със свободната си ръка ударих по люспестите му нокти, докато той се носеше във въздуха. Обзе ме тревога, когато той вдигна лапи към главата си.
Времето ти свърши, Клаудия. Изкара го от нерви и сега ще те разкъса на парчета.
Но всичко, което направи, беше да подуши косата ми. Издиша във врата ми, сякаш да се увери, че бях добре, след което размаха по-силно криле, изтласквайки въздух и връщайки се към върха на сградата.
Точно там, където започнахме, освен че сега бях по-ранена, мръсна, и гушкана от дракон. Можех просто да заплача.
Драконът прелетя точно до отворената територия на сградата, където ме намери. Приземи се, притискайки ме по-близо до люспестия си, огромен гръден кош. Сгъна крилата си внимателно до тялото си, като птица, след което ме остави внимателно на земята пред него.