Накарах го да се побърка.
Държеше съдбата ми в дланта на едва човешката му ръка и го накарах да се побърка.
Лош ход, Клаудия.
Клау-дя.
Имаше име. Половинката ми си имаше име. Повтарях си го, отново и отново, и ми помогна да отблъсна тъмнината.
Клау-дя. Клау-дя.
Протегнах се за ума й, за да комуникираме като другите Дракони. Нямаше нищо, само тишина.
Затворих очи, борейки се с изпълващата ме ярост. Беше безпомощна, ярост без фокус. Познавах го — като отрова в ума ми, унищожаваше всичко и ме оставяше като ръмжащ звяр. Не можех да бъда така около Клау-дя, защото тя вече се страхуваше от мен. Трябваше да я ухажвам, да я обградя с грижи и подаръци от добра храна. Не можех да оставя лудостта да превземе ума ми.
Причината за съществуването ми беше свита наблизо, треперейки. За нея, щях да бъда силен.
Така че казах името й отново, скандирайки го в ума си. Клау-дя. Клау-дя. Ако не можеше да ме чуе, щеше, когато я бележех като половинка.
Погледнах я. Можех да подуша страха да идва от нея, преодолявайки собствената ми мускусна миризма на възбуда. Исках да я докосна отново. Да докосна коприненомеката й коса, бледата кожа. Да видя странните зелени очи да блясват с желание. Исках да приветства докосването ми, вместо да се отдръпва.
Клау-дя не беше като другите драконови половинки. Женските от моя вид бяха агресивни. Ако искаха да бъдат ухажвани от мъж, ставаха червени и го атакуваха, за да решат дали е достоен за половинка. След много дълги битки, ако мъжкият победеше женската, той имаше правото да я бележи. Менталната връзка щеше да бъде оформена и щяха да станат силна ловна двойка, независимо дали формата им бе с два или четири крака. Някои Драконѝ предпочитаха двукраката форма, защото позволяваше по-ясно мислене.
Поне така мислех, че беше. Спомените ми бяха объркани, непоследователни в тази странна нова земя, където всичко предизвикваше лудост. Не можех да различа фантазия от реалност. Вече не.
Мразех това, мразех всичко. Странните, грозни метални сгради, зловонието на въздуха. Двукраките, които се нахвърляха на всичко и атакуваха със снаряди от огън. Мразех всичко това, както и порива да унищожавам и завладявам, гърчещ се като змия в червата ми. Дори сега, само мислейки за това, ме изпълни с глад да атакувам, да се променя обратно в четирикраката си бойна форма и да причиня опустошение.
Само че… половинката ми беше точно тук.
Отново я погледнах. Мека. Уязвима. Деликатна. Ръцете й избърсаха бузите и любопитната мокрота там. Косата й беше лъскаво заплетена около лицето й, красивото чифтосващо червено, което моят вид толкова обичаше. Големите й зелени очи ме погледнаха с предизвикателство, въпреки че се отдръпна назад.
Накара ме да се усмихна. Опитваше се да бъде смела.
Не я обвинявах заради страха й. Яростта ме беше погълнала, точно както и моите хора, откакто небето се разтвори и ни издърпа на това странно, ужасно място. Знаейки, че тя беше тук, я чувствах като котва на здравия разум. С половинка, яростта щеше да изчезне. Когато я бележех, нашите умове щяха да се свържат и блестящата й звезда в чернотата на мислите ми щеше да ме държи нормален завинаги.
Бях гладен за това, почти колкото бях гладен за нея. Протегнах се да погаля копнеещият си член, мислейки за Клау-дя под мен. Усещането беше невероятно и изръмжах ниско в гърлото си. Бях в бойна форма прекалено дълго, а това беше удоволствие единствено за двукраката. Беше минало прекалено много време, откакто докосвах жена, и ме болеше да направя Клау-дя моя, да почувствам малката й ръка по този начин.
Клау-дя издаде малък, заглушен звук на тревога.
Веднага отдръпнах ръката си. Исках да й кажа, че е в безопасност. Че никога няма да я докосна, докато е така ужасена от мен. Че е моята половинка и че не желаех нищо повече от това да се грижа за нея и да я защитавам от този жесток, ужасен свят, в който бях заточен.
Но не можех да говоря с нея, все още не. Нейните думи бяха странни и нямахме умствена връзка. Нямаше да имаме, докато не се чифтосаме. Дотогава аз трябваше да бъда търпелив и да казвам няколкото думи на нейния език, които знаех.
— Клау-дя, не — уверих я. — Не.
Няма да те докосна, докато гладът ти за мен не стане толкова голям, колкото моя към теб.
Тя не разбираше какво й казвам. Изражението й все още беше предизвикателно, прикривайки страха й. Също така беше уплашена от подаръка ми от прясно месо. Клау-дя беше толкова уплашена, че не се превърна в бойната си форма. Може би хората нямаха такава. Това би обяснило защо умират толкова бързо и се плашат през цялото време. Ако нямах бойна форма, аз също щях да гледам живота по различен начин.