Но… може би затова те не бяха заразени с лудост както моите хора.
Нямаше значение. Щях да спечеля Клау-дя, след като я нахраня. Щеше да осъзнае, когато я нахраня, че бе моя половинка, след което щеше да се успокои.
Отидох до мъртвото животно и го огледах. По-малко от хапка в бойната ми форма, но много за ядене за двукраките създания. Изглеждаше достатъчно вкусно. Наклоних се напред и използвах ноктите си, за да разрежа корема и да разкрия меките органи.
Клау-дя издаде звук, който не звучеше признателен.
Може би си мислеше, че няма да споделя нежните части с нея? Можеше да има всички. Пъхайки ръка във вътрешностите, издърпах черния дроб и го задържах към половинката си, все още мокър от топлата кръв.
Зелените й очи се разшириха и направи гримаса, след което поклати глава.
— Не!
Не? Пак тази дума. Намръщих се. Нима не разбираше, че й предлагах най-хубавите части от улова? Не разбираше ли, че е за ядене? Отхапах от капещия орган, наслаждавайки се на солената струя в устата си, и отново й го предложих.
Тя ахна, слагайки длан пред устните си.
Все още не? Да не би да не беше гладна? Объркан от реакцията й, отново отхапах от вкусния дроб, гледайки я. Дали не искаше подаръка ми, защото е от мен? Или просто не разбира какво означава? Дали двукраките в това грозно място не хранеха половинките си? Не се грижеха за тях?
Или… ми отказваше, защото вече си имаше половинка?
Изръмжах ниско на мислите си, ядосан. Клау-дя е моя. Щях да се бия за нея. Който и да беше половинката й, не беше достоен. Само мисълта друг мъж да докосва избраната от мен партньорка, накара крилата ми да се появят и се върнах обратно в бойната ми форма незабавно.
Никой не можеше да я има.
В ъгъла, Клау-дя изписка със страх.
Това ме направи по-яростен. Без значение какво правех, половинката ми беше ужасена. Никога нямаше да се доближи до подаръка ми от храна. Бях по-далеч от спечелването й от всякога. Черна ярост забули очите ми и дъхът ми се ускори от ярост. Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракгнявгладбезумиеяросттъмнинанасилиеубийствоунищожение.
Клау-дя, заповтарях си. Помислих за зелените очи. Облакът от червена коса.
Бавно, горящият гняв изчезна от ума ми. Трябваше да съм спокоен. Не трябваше да се предавам. Не и ако желаех да бележа половинката си. Използвайки ноктите си, откъснах един бут от улова и се доближих до партньорката си. Пуснах го пред нея като дар и зачаках.
Огледах кървавия кози крак, който плесна пред мен, с погнуса. Драконът се въртеше наблизо със съсредоточен поглед. Не знаех кое беше по-потресаващо — това, че се превръщаше в дракон за едно мигване на окото или че ми предлагаше труп.
Беше ясно, че искаше да го изям. Разбрах го в момента, в която отхапа голяма хапка от черния дроб и ми го предложи, докато течеше кръв по брадичката му.
Но колкото и да бях гладна, не бях фен на суровото месо.
Месото беше рядкост в тези времена. Преди беше по-умно да се държи кравата жива заради млякото или кокошките за яйцата, вместо за месо. Не че получавах яйца или мляко. Имаше няколко ферми на края на Форт Далас, но стадата бяха малки, за да могат да бъдат по-добре защитени, когато драконите опожаряват, и месото беше възнаграждение… освен ако не бе плъх или катерица. Изядох моя дял от тях последните няколко години.
Козата бе нещо ново. И наистина беше голяма и сочна и можех да се наям до насита. Не бях яла истинска храна от дни и може би затова обмислях да ям това голямо парче от сурово месо.
Беше добре, че се опитваше да ме нахрани, мисля. Това означаваше, че не иска да ме изяде. Щеше да отнеме доста време да ме угои достатъчно, за да бъда нещо повече от хапка за дракона. Страхът ми намаля малко. Да ме чука, да. Да ме яде, не.
Дори за това се чудех.
Ясно е, че бях привлекателна за него — благодарение на факта, че не носеше панталони, но спираше, когато му казвах не. Това го правеше по-добър от… повечето от мъжете във Форт Далас. Бавно се развих от защитническата си поза и погледнах към дракона, който се въртеше наоколо, чакайки. Гледаше ме като ястреб, но очите му бяха изцяло златни. Това беше добър знак.
Наведе се и побутна животинския крак към мен.
Определено искаше да ме нахрани.
Защо мен, обаче? Защо мен, сред всички хора, които бяха убити от дракони, след всичкото това време? Какво ме правеше специална? Кое беше толкова различно, че не ме уби веднага, а вместо това искаше да ме нахрани?
Освен това бях гладна. Наистина бях гладна. Преди арестуването ми, бяхме без пари и без храна. Продадох всичко, което мога, за храна за Ейми, но накрая беше възможно да купувам само няколко стари протеинови блокчета от търговеца в замяна на останалото ми гориво за малкия ни фенер. Дадох ги на Ейми и събрах малко храна, вършейки някои доста странни неща за единствения бар във Форт Далас. От време на време получавах предложения от Сводницата Беки да се присъединя към групичката й от проститутки, понеже това беше единственото място, където едно момиче можеше да бъде постоянно заето. Отказвах през цялото време, но след няколко гладни дни, започна да изглежда като опция.