Но защо той беше толкова развълнуван?
Останах неподвижна, не исках да го стресна и реших да чакам да забележи, че бях будна. Той обаче остана напрегнат и не изглежда да ми обърна внимание. Добре. Знаех какво да правя в опасни ситуации — да се измъкна от споменатите опасни ситуации. Седнах и започнах да се отдалечавам, само за да се протегне една лапа и веднага да ме сграбчи, теглейки ме отново близо до гърдите си. Издадох малък звук на протест и бутнах един от гигантските черни нокти, но вместо да ме пусне, той ги обви като клетка около мен.
Никъде нямаше да ходя.
Сърцето ми започна да бие силно. Това не беше начинът, по който действаше вчера.
— Ъм, Каел? — поставих ръка върху един люспест пръст. — Помниш ли ме? Клаудия? Твоят най-добър човешки приятел?
Очите му продължиха да стават черни, устните му се дръпнаха назад, разкривайки подобни на мечове резци. Добре, по дяволите. Не знаех какво да направя. Как да успокоиш ядосан дракон, когато си нямаш идея какво го е ядосало? Продължих да галя люспите му, опитвайки се да го утеша.
— Говори с мен, Каел.
Защото за да говори, трябваше да се върне в човешката си форма и беше по-малко страшен в нея.
Голямата глава се наклони и потърка муцуна в косата ми, но ноктите му останаха здраво обвити около мен. Мислех, че се опитваше да ме успокои, но нямаше да мога да се отпусна, докато имаше всичкото това черно в очите си.
Звукът на човешки гласове стигна до ухото ми. Застинах, незабавно заставайки нащрек. Надеждата се надигна в сърцето ми.
Хора! Милиция, ако съдех по гласовете, но не ми пукаше. Форт Далас беше пратил хора за мен и само това беше от значение. Не са ме оставили. Някой идваше да ме спаси. Не бях напълно захвърлена. Радост и облекчение минаха през мен и бутнах ноктите на Каел, опитвайки се да освободя пътя си.
Той не ме пусна. Изръмжа ниско и очите му станаха почти черни.
Отново застанах мирно. По дяволите. Това не беше добре. Изобщо не беше добре.
Не знаех какво да правя. Исках да бъда спасена… но не исках Каел да изгуби ума си и да ме сплеска на купчина от човешка лепкава субстанция.
— Трябва просто да проверим нещата — каза глас, кух и отекващ от другата страна. Едва го разбирах, но беше мъжки. — Видя какво е направил дракона с това място. Нещо се случи вчера и кметът иска отговори.
Сърцето ми потъна при това. Не са тук, за да ме спасят. Бяха тук, за да видят какво се случва. Нямах ли значение?
— Никой не може да е оцелял след това — измърмори друг глас. — Трябваше да се качваме с въжета по проклетата сграда, за да стигнем до тук. Той е отнесъл стълбите.
— Да, но нямаше труп долу на улицата. Това е добър знак.
— Освен ако не я е изял цялата.
Е, гледай ти! Изглеждаха почти разочаровани, че не съм пътник. Понеже бе неудобно за тях да съм жива и да трябва да ме проверят. Започвах да се разбирам с проклетия дракон.
— Проверете дали е там. Гледайте за знаци от дракона или момичето — каза един от войниците.
— Няма да има никакъв знак от нея — изкоментира друг. — Не беше повече от две хапки.
Каел издуха още един облак от дим от ноздрите си, ръмженето му се усили. Опашката му се мяташе напред-назад диво, прах и листа шумяха толкова силно, че звучеше като вятърна буря. Беше наистина ядосан и когато потърка косата ми с друг облачен дъх разбрах, че се опитва да ме успокои. Опитваше да ми каже, че не беше ядосан на мен.
Но тези другите?
Направо щеше да ги изпече.
Кожата ми настръхна. Знаех това толкова добре, колкото познавах и петте си пръста. Щеше да ме защити от тях. Сега бях негова играчка и ако се опитаха да ме върнат, щеше да ги накара да съжаляват. Щеше да ги убие и смъртта им щеше да тежи на моята съвест. Не знаех какво да правя.
Погледнах дракона и след това стълбите от другата страна на стаята. В момента, в който се появяха на вратата, бяха мъртво месо. Трябваше да ги спра преди това. И Каел нямаше да ме нарани. Надявах се. Така че поех риск и направих фуния около устата си.
— Не влизайте — извиках. — Драконът все още е тук и е ядосан!
Каел си пое дъх, движението накара косата ми да се раздвижи. Той снижи главата си, докато окото му беше пред лицето ми и започна да става дълбоко, дълбоко черно. Ох, по дяволите.
— Съжалявам — прошепнах и го потупах по носа. — Моля те, не ми се ядосвай.
Предупреждението ми обаче имаше противоположния ефект.
— Ехо? — извика един от мъжете. — Клаудия Джоунс? Ти ли си?
Отворих уста да извикам отново, но окото на Каел все още ме гледаше и ниското ръмжене боботеше в гърдите му толкова силно, че можех да го почувствам да разтърсва тялото ми. Думите замряха в гърлото ми.