— Идваме за теб — друг милиционер извика. — Кметът промени решението си.
Променил го е? Не съм изгнаник? Задържах дъха си, шокирана и доволна. Тогава видях сянка да се движи по стълбището. О, не.
— Не идвайте!
Каел вдигна глава, насочи я към небето, и изрева. Беше шумно, рязко и напълно яростно. Беше предупреждение. Дори аз знаех това.
— Мамка му! — изкрещя един от мъжете. Чух шума от лазене по стълбите.
Драконът се изправи на крака, изревавайки отново. Сграбчих бързо ноктите му и те се забиха в кожата ми, когато разпери криле. Преглътнах скимтене, докато се издигахме във въздуха, точно когато мъжете стъпиха върху разрушения под, който беше мой дом през последния ден. Издигахме се все по-високо и по-високо, Каел изрева гръмогласно. Притиснах се към него, ужасена, че ще ме изпусне. Бяхме толкова високо и нямах за какво да се хвана, освен за един хлъзгав дракон. Всичко, на което можех да се надявам, беше, че няма да ме изпусне в един от по-малко ясните си моменти.
Докато се издигахме, сградите ставаха все по-малки и видях мъжете да спират и вдигат оръжията си. Какво, по дяволите, правят? Оръжията бяха безполезни срещу драконови люспи. Това беше и една от причините човечеството да няма шанс срещу драконовата инвазия.
Куршумите се изстрелваха, чуваше се бързото рат-тат-тат-тат на автоматичните пушки.
Изкрещях, навеждайки глава и опитвайки се да я защитя с ръце. Нещо топло направи пътечка на ръката ми — бях уцелена.
Стрелят по мен, не по дракона?
Ужасяващ рев прозвуча отново, толкова силен, че ушите ми сякаш щяха да избухнат от гръмотевичността му. Откъсна се от гърлото на Каел, толкова мощен, че го почувствах в ноктите му, след което се обърна изведнъж, гмурвайки се обратно към мъжете с оръжията.
О, не. Не, не, не, не.
Стиснах безпомощно очи докато пикирахме. Можех да почувствам как вятъра се променя, докато Каел се снишаваше. Още куршуми се изстреляха.
Чух ужасен писък и хрущене на кости и тогава въздухът отново се промени. Издигахме се. Още изстрели изсвистяха. Отворих едно око точно на време да видя как Каел изплюва половината от един от войниците, тялото се въртеше във въздуха. Той започна да се обръща отново, готов да атакува останалите войници.
Стомахът ми се сви от ужас.
— О, не — изстенах. — Моля те, не.
Драконът рязко смени посоките.
В единия момент пикирахме към останалите войници. В следващия, крилата на Каел пляскаха силно и ни издигаха обратно във въздуха. Отново изрева и изстреля огън към сградата. Не беше достатъчно, че да уцели някого, просто да им покаже гнева си. Гледах как сградата става все по-малка, докато се издигахме, и войниците заприличаха на мравки. Дългите червени знамена се вееха и се почувствах странно, оставяйки ги зад себе си.
Каел прекрати атаката си. Чу ме да казвам не и спря.
Не знаех как да реагирам. Облекчена бях, разбира се, но да го похваля? Да му благодаря за това, че разполови само един войник? Да му говоря, все едно не е било нищо? Изобщо да не го споменавам? Ударих люспестата му кожа, множество емоции ме разкъсваха отвътре. Той уби човек. Разполови го. Но не нападна пръв. Просто се опита да тръгне с мен и загуби ума си, когато започнаха да стрелят по нас.
По мен.
Жлъчка се надигна към гърлото ми и погледнах надолу към пейзажа. Бяхме високо в небето, Каел се рееше над руините на Стария Далас. Оттук разрушените сгради изглеждаха спокойни и приятни, по някакъв неорганизиран начин. Приличаха на детски блокчета, които бяха разхвърляни, не като разпръснати руини на град. Зелената растителност се виеше като змия по назъбените ъгли на улиците, пълзейки по парапетите и запълвайки пукнатините, обърквайки перфектните линии на старите магистрали. От тази височина изглеждаше доста добре… ако пренебрегнеш факта, че висях гола в ноктите на дракон убиец на над триста метра височина.
Както и да е, исках просто да знам къде ме води и как да се върна у дома.
Летяхме известно време, докато празният ми, разбъркан стомах не започна да протестира. Погледнах драконовото лице на Каел, опитвайки се да преценя настроението му. Острите му зъби все още се отваряха за по някое изръмжаване, готов да атакува. Очите му продължаваха да са черни.
Все още не бяхме добре… но и стомахът ми не беше. Помислих за войниците и начинът, по който той ме третираше в сравнение с тях. Той не правеше друго, освен да ме защитава, дори когато очите му бяха черни.
Потупах предния му крак, решавайки да опитам.
— Трябва да сляза, Каел. Моля те.
Той ме погледна, очите му бяха пълни с някаква емоция.