— Долу, моля. Знам, че не ме разбираш, но искам долу — посочих близките сгради под нас. Бяха счупени и им липсваха много прозорци, но не ми пукаше. Беше място, където да седна.
Той започна да кръжи над тях, спускайки се, и почувствах прилив на облекчение. Погледнах го и изглежда, че очите му бавно се връщаха към златното, затова погалих люспите му и промърморих колко щастлива ме прави това, запазвайки гласа си успокояващ, докато се приближавахме към сградата. Беше бъркотия, разбира се. Както и всяка сграда в Стария Далас. Най-горният етаж беше издълбан, откривайки лабиринт от стени и части от стаи и бюра, всички унищожени и буренясали. Някаква част от офис в пентхаус? Не ме интересуваше. Просто исках долу.
Каел избра място и се снижи, изравнявайки крилата си за по-лесно приземяване, след което ги прибра към тялото си. Имаше грамадна дупка на пода и той се приземи в нея. След един момент кацнахме на пода с тупване, главата ми се плъзна по люспите на гърдите му. Той протегна предния си крак и внимателно ме освободи.
Няколко от първите ми крачки не бяха особено стабилни. Повече се клатушках. Но бях на стабилна земя и това беше нещо. Можех да дишам по-свободно. Погледнах към Каел, очите му все още бяха прекалено близко към черното, триъгълните му уши все още бяха нащрек, зъбите бяха оголени в гримаса. Опашката му се клатеше бясно.
Все още ядосан.
Трябваше да го успокоя, преди да мога да се отпусна. Вдигнах ръка и бавно се приближих към него.
— Сега можеш да се успокоиш, голямо момче. Няма никой тук. Обещавам.
Черният му поглед се фокусира върху мен и опашката му започна да се мята малко по-бавно. Голямата глава се наклони надолу към протегнатата ми ръка, сякаш търсеше докосването ми.
— Ще те докосна — казах успокояващо. — Но се нуждая това черно да напусне очите ти. Ще можеш ли да го направиш?
Той притисна глава срещу ръката ми с рязко движение.
Отдръпнах се разтревожена.
— Спокойно, нали?
Очите му отново се фокусираха върху мен и тогава, докато гледах, станаха изцяло златни. Само за кратко, но знаех, че беше там.
— Добре — успокоих се. — Това наистина е добре. Не искаш да ме нараниш, нали? Клаудия е твой приятел. Ти просто си малко стресиран от това, че другите тръгнаха да ни преследват с оръжия — е, мен по-точно. — Ти помисли, че искат да ме наранят и премина в защитнически режим, което е страхотно. Но сега сме в безопасност и можеш да се успокоиш, обещавам — знаех, че не може да разбере какво му казвам. Очите му все още бяха нещо средно между златно и черно, но златното преобладаваше. — Добре сме. Клаудия вече е в безопасност. Каел е в безопасност.
Продължих да говоря с ниски, спокойни тонове, уверявайки го, като повторих имената ни, за да се опитам да накарам съзнанието му да остане тук. Нямах идея дали работи, но очите му постепенно станаха изцяло златни и тогава, когато притисна муцуната си срещу ръката ми, търсейки докосването ми, движенията му бяха спокойни.
Ужасното напрежение в мен се разхлаби. Помилвах с ръка люспестия му нос, продължавайки да шепна тихи думи на утеха. Не посегна да ме сграбчи отново с ноктите си. Това беше добре. Беше прогрес. Опашката му забави движенията си и когато се наведе и зарови муцуна във врата ми, знаех, че отново бе себе си.
— Ето така — казах му, доволна от това, че ми откликва, и от факта, че бях способна да му помогна. Чувствах се сякаш контролирам ситуацията и не беше най-лошото чувство в света.
Драконовата гигантска глава се потри в мен отново и си пое дълбоко въздух. Големият му, змиевиден език се подаде и облиза ръката ми, там, където ме болеше ужасно много. Правилно. Бях простреляна. Трепнах, отдръпнах се и огледах нараняването. Просто драскотина, но се нуждаеше от почистване. И, ами, да не бъде близана от дракон. Нямаше нужда да знам каква инфекция можеше да предизвика.
— Нуждаем се от вода — казах му. Може би имаше в тази сграда, ако се чувстваше спокоен да ме остави да проверя.
Той отново облиза ръката ми, този път внимателно, за да избегне раняването ми. Потръпнах от простата демонстрация на привързаност, защото не трябваше да ми харесва. Наистина не трябваше. Отново издиша в косата ми и ръмженето в гърлото му се снижи до ниско буботене. Да, знаех накъде отиваха нещата. Той щеше да се развълнува и тогава щеше да се наложи да го успокоя по абсолютно различна причина. Хванах носа му с две ръце и го накарах да ме погледне.
— Можеш ли да се промениш в човешка форма?
Той ме погледна, очите му бяха кехлибарени, звукът от гърлото му продължаваше.
Най-малкото беше щастлив.
— Иска ми се да говореше английски — казах му и се замислих кои мимики ще го накарат да разбере, че трябва да говорим. Сложих ръка на устата си и показах говорене, след това с пръстите си показах двукрак мъж, който ходи. — Два крака? Да?