Не исках да го отблъсна прекалено. Може би се нуждаеше от повече време. Вероятно аз също. Така че го побутнах леко назад.
— Не. Не още. Не съм сигурна, че съм готова.
Лъжа, каза тялото ми. Почти очаквах Каел да го каже на глас. Но той просто зарови лице във врата ми и ме помириса.
След миг колебание бавно го обгърнах с ръце, галейки го по гърба. Очите му останаха златни и му се усмихнах. Това беше приятно. Можехме да го направим. Просто да се държим един друг. Ако това беше единствената комуникация, която щяхме да имаме за сега, ще я приема.
Ръцете му бяха около мен и той беше топъл и възхитителен. Сякаш бях обвита от одеяло и въздъхнах от удоволствие от това колко хубаво се чувствах просто да бъда притисната към него. Не трябваше да бъде така, нали? Толкова се бях разсеяла от него, че едва забелязах сянката, която мина над нас. Каел замръзна и очите му моментално станаха черни.
Уплаших се и се измъкнах от ръцете му, отстъпвайки.
Дракон изрева в предизвикателство, шумно и ядосано. Погледнах Каел изненадано, но след момент разбрах, че не е той. След секунда около кръста ми се увиха нокти и бях вдигната във въздуха.
Друг дракон.
— Каел! — изкрещях, протягайки ръце към него. Към безопасността. Той беше дяволът, който познавах.
Каел нямаше да ме нарани.
Но този нов дракон? Не знаех нищо за него. Не знаех дали очите му ще са златни и дали ще бъде приятелски или ще са черни от ярост. Не знаех дали не иска човешка закуска или нещо много по-ужасно.
Сградата изчезна и гледах с шок как отдалечаващата се форма на Каел пристъпва напред. Мускулите му се свиха и той се изстреля в небето, променяйки се в драконовата си форма почти веднага, и ни последва.
Ревът му от гняв беше оглушителен и дори от тук можех да видя, че очите му бяха напълно, абсолютно черни.
Ръцете ми трескаво дърпаха ноктите, които ме държаха здраво. Странният дракон ме грабна от хватката на Каел и сега отлиташе нанякъде с мен. Ноктите му одраха кожата ми и Каел издаде друг рев от гняв, пълен със сила и ярост. Не бях чувала такъв от него с дни. Страхът ме задуши и махнах развяващата ми се коса от лицето си, за да се опитам да погледна по-добре похитителя си.
Друг златен дракон. Не толкова голям като Каел, но много по-белязан. От тук можех да видя множество белези и полуизлекувани разкъсвания, качващи се по люспите му към гърлото и челюстта му. Ноктите, които ме държаха близо, бяха покрити с множество бели следи, които показваха, че новият ми похитител обичаше битките.
Защо мен? Защо ме взе? Помислих за Каел и за усмихнатите златни очи. След това за почти постоянната ерекция и преглътнах трудно. Нещата с този нов дракон можеха да са много, много лоши. Каел беше търпелив и добър с мен, но този не познавах изобщо. Освен това не исках и да го опознавам.
Драконът изви и се издигна по-високо, така че се вкопчих в ноктите му, заглушавайки един вик. На тези височини вятърът беше по-силен и новият дракон разпери криле, издигайки се нагоре. Той летеше извън града, далеч от сградата, която наричах свой дом през последните дни… и далеч от Форт Далас.
Не беше добре. Изобщо не беше добре. Не можеше да бъда отнесена някъде. Трябваше да се върна при Ейми.
Погледнах трескаво зад мен. Каел беше близо, летейки зад другия дракон. В тази позиция аз и по-малкия дракон бяхме над него, обаче той изобщо не атакува. Притесних се, защото знаех, че се страхува да не би другият да ме пусне. Във всеки случай бях в беда, защото очите на Каел бяха напълно черни. Докато гледах надолу към него, изрева яростно. Веднъж. Втори път.
Всеки рев само караше ноктите на новия дракон да се затягат около мен. Опитах се да ги избутам, паникьосана. Какво можех да направя? Не исках да ме пусне, но и не исках да бъда притисната между дракони във въздушен бой. Нямаше да оцелея. Бях безпомощна между тези гиганти, просто пешка, за която да се бият.
Новият дракон се завъртя, главата му се обърна, за да погледне Каел зад него. Окото, което можех да видя, беше черно от драконов гняв. Докато се притеснявах, той ме подхвърли между ноктите си и изпищях от страх.
Каел се ядоса още повече при това движение.
Другият крак на дракона ме притисна още по-близо, а в това време се вкопчих за ноктите му, задъхвайки се от страх. Не ме интересуваше, че «хващането» ми накара дрехата ми да се разпадне. Чувството, което имах за момент, приличаше на това да съм изпусната. Не исках да падна. Земята беше далеч, далеч надолу, за да ми бъде комфортно. Така че се задържах здраво и от тази страна видях, че този белязан нещастник има само едно око — от другото не беше останало нищо, освен една маса от белези.