Той се намръщи към мен.
— Близо до времето на червените е. Трябва да е някой от тях.
Не харесвах начина, по който сам опитваше да се убеди, но мислех, че греши. Драконите дойдоха последната вечер, сипейки огнен хаос върху града, и ние се сгушихме в бетонните си убежища, чакайки да минат часовете. Беше близо до времето на червените, но все още беше необичайно. Те не трябваше да идват още няколко дни… и никога не нападаха през нощта, никога. Имаше нещо грешно в цялата тази работа.
Но след като драконите дойдоха последната вечер, не трябваше да идват отново за няколко дни. На теория, слънчевата светлина би трябвало да бъде безопасна днес.
Но нищо не бе безопасно. Не и наистина. Затова работехме с това, което имахме.
Един нисък, дебел мъж с грижливо подстригана сива коса седеше зад бюрото в центъра на стаята. Погледна към мен и леко се намръщи. Бюрото му беше претрупано с вещи — малък глобус (сякаш географията означаваше нещо вече), снимка и много документи. Зад него стояха още двама охранители. Бях виждала дебелия да се движи из Форт Далас преди — кметът. Примигна към мен, след което отвори малък пластмасов правоъгълник пред него. Чух тропането на клавиши, след което ме погледна.
О, по дяволите.
Мъжът имаше лаптоп. Ако това не беше върхът на лицемерието, не знаех кое бе. Лаптопите бяха по-хубави и от еднорог или много горещ душ след Разрива — нещо несъществуващо. Нямаше електричество, с което да работят, а батериите трябваше да се зареждат чрез ръчен генератор. Някои хора все още се придържаха към старата технология, което означаваше, че когато се намери нещо такова, се ходи при гангстерите в палатките за обмяна. Говорех за достатъчно храна, с която да живеем като крале, само срещу един работещ лаптоп.
Мечтата ми беше да намеря такъв. Само един. Тогава щях да мога да намеря истински дом за Ейми, Саша и мен. Достатъчно храна, за да не трябва да се тревожа за това, кога ще бъде следващото ни хранене. Работещият лаптоп бе като да спечелиш от лотарията. Бях намерила няколко батерии преди в Земите на събирачите, но никога такава, за която да мога да взема висока цена. Батериите са почти толкова скъпи, ако не и по-скъпи, от самите лаптопи. Всички съществуващи електроники, както и оръжия, бяха конфискувани от Новата милиция в шокиращото пробуждане след Разрива, и хората се бяха примирили с това. И сега, тъй като беше забранена и толкова рядка, електрониката бе най-скъпото нещо на черния пазар. Поне това знам от опит. Опитвах се да продам батерия за лаптоп на Тъкър Търговеца, когато бях арестувана.
— Клаудия Джеймс, запозната ли си с престъпленията си? — кметът оправи грозните си, дебели очила върху носа си. Изглеждаше уморен. Имаше петно от сажди на костюма си и още едно върху челото. Не беше необичайно, всеки почистваше сажди в продължение на дни след лоша драконова атака… точно навреме за драконите, които идваха отново. Вероятно мръсотията по мен беше със слоеве.
Дали знаех престъпленията си? Разбира се, че да. Просто не мислех, че са престъпления. Въпросът бе дали трябваше да се преструвам на невинна, или да бъда откровена? Проучих лицето на кмета и той изглеждаше уморен и раздразнен. Невинността няма да проработи, тогава. Добре, ще бъда с топки.
— Престъпленията ми? Мога да направя усилие, ако искате.
Кметът примижа към лаптопа си, след това ме погледна отново. Затвори го леко и вдигна пожълтяла дъска. Човек, който дори не иска да използва истинска хартия? Това беше гадно.
— Клаудия Джоунс — прочете на глас. — Задържана от Новата милиция за прегрешение, кражба, връзка с черния пазар и избягване на закона. Как пледираш?
Беше забравил дребната кражба, но щях да си затворя устата за това. Усмихнах му се леко, въпреки че сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош.
— Правилно, но не мисля, че е редно да слагате някой зад решетките за кражба от място, където никой не живее.
— Знаеш правилата. Форт Далас не желае хора, ходещи отвъд бариерите. Не е безопасно.
Да, знаех, че не бе безопасно. Всеки път, когато ходех, бях изпълнена с ужас и подскачах от всяка сянка. Но трябваше да бъде свършено и се отнасяше до това или глада… или да се продавам. Така че ходех и събирах.
— Трябва да ядем. Нямах пари. Имах възможност…
Кметът остави дъската и потърка очите си под очилата.
— Разбираш, Клаудия Джеймс, че Форт Далас не третира престъпленията по същия начин като Преди.
«Преди» не се нуждаеше от обяснения. Знаех какво имаше предвид: преди драконите, преди Разрива, преди безкрайния огън и пушек. Обратно в старите добри дни, когато животът беше нормален и най-голямата ни тревога беше кой ще спечели последното музикално риалити по телевизията.