Нямаше да спечели. Никога. Показах зъбите си в диво ръмжене, докато той издиша пламък като предизвикателство.
«Ще уредим това помежду ни», заяви мъжкият. «Ще взема тази женска за половинка.»
«Ще трябва да ме унищожиш първо.»
«Тогава ела!»
Напрегнах се, когато ноктите му се развиха и свали Клау-дя долу. Тя падна на колене, косата й покри лицето й. Изръмжах ниско, чакайки я да стане. Да се махне от пътя. Да отиде към безопасността. След дълъг, напрегнат момент, тя се изправи на краката си, които трепереха. Лицето й беше пълно със страх, когато ме погледна, след това отстъпи.
В момента, в който излезе извън обхват, скочих, удряйки тялото на противника си с моето.
Той никога не е имал шанс. Въпреки че младият мъжки имаше много белези и беше оцелял в много битки, бе ясно, че ще спечеля. Знаеше как да захапва с мощните си челюсти, но не беше и близо до скоростта, която имах аз. Когато зъбите му се забиха в предния ми крак, го отблъснах със силен удар с опашката си по главата му, за да го разсея и след това посегнах към единственото му око.
Беше почти прекалено лесно.
Мъжкият изсумтя от болка и моментално се отдръпна, съскайки. Направи няколко крачки назад, опашката му биеше от яд и болка, и изпъна крила, за да отлети. Вече беше приключил с битката.
Но аз нямаше да го оставя свободен. Той заплаши Клау-дя и за това щеше да заплати с живота си. Отидох до крилата му и разкъсах дебелата тъкан до костта. Опонентът ми пищеше от болка, главата му се мяташе диво. Замахна към мен, но ударите му не ме нараняваха.
Приготвих се за убийството, като челюстите ми се затвориха над меката долна част на врата му. С едно свирепо движение изтръгнах гърлото му. Кръв се изля в устата ми, а с нея и лудостта. Тъмнинагладубийствогняв…
Чух приглушен писък някъде зад мен.
Доразкъсах, пръскайки кръв и тялото на победения ми противник се строполи на земята в краката ми. Обърнах се да видя Клау-дя, която се беше втренчила в мен с големите си зелени очи. Наведе се към метална рамка, сякаш краката й не можеха да я издържат. Широко отворените й очи се насочиха към все още потръпващия дракон, проснат на земята пред мен.
— О, Боже. Изкорми го — ръцете й се вдигнаха към устата й, заглушавайки думите. — О, по дяволите.
Не разбирах какво казва, но тонът й ме разочарова. Защо беше разстроена? Тъмнинагладубийствогняв. Не й ли показах, че мога да я защитя? Че мога да се грижа за нея? Тъмнинагладубийствогняв. Че с мен бе в безопасност?
Не бях ли търпелив?
Тъмнинагладубийствогняв
Пресегнах се към ума й и не намерих нищо. Нямаше връзка, нищо, за което да се хвана, нищо, с което да избутам тъмнината от ума си, която ме ядеше. Почувствах го като обида. Опитвах се толкова усилено да разбера, но с кръвта на съперника ми, течаща надолу по гърлото ми и желанието за битка, препускащо във вените ми, беше трудно да се фокусирам върху зелените очи на Клау-дя и спокойствието там.
Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв
Затворих очи, борейки се за контрол. Отне ми един момент, но успях да задържа здравия си разум. Отворих очи, бавно, и тогава улових друг аромат — страхът на Клау-дя. Инстинктивно наклоних глава и я приближих, като не исках нищо друго, освен да я успокоя.
Тя отстъпи назад със страх в очите си.
Нещо вътре в мен се скъса. Яростта се срина. Не беше за нея. Никога за нея. Но всичко останало ядеше от спокойствието ми. Мъртвият мъжки в краката ми. Вонята на това ужасно място. Липсата на общуване с Клау-дя. Защото трябваше да я защитя, тя отново се страхуваше от мен. Защо не се гордееше от начина, по който победих натрапника? Не можеше ли да види колко съм свиреп? Колко абсолютно посветен бях на задачата да я направя щастлива и защитена?
Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнина-гладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинаглад-убийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогняв
Отново се пресегнах към ума й, отчаян да се свържа, да се задържа.
Но нямаше за какво. Умът й беше затворен за мен.
И всичко това, защото все още не я бях белязал за своя.