Това беше преди небето да се отвори, да бъде разцепено от дупка, адът да дойде на Земята и всичко да се промени. Това беше преди милиони — не, милиарди да умрат и оцелелите трябваше да се борят, за да защитят себе си от ужасните зверове, които сега бяха върховните царе от небето над нас.
Да, знаех всичко за Преди. Кимнах.
— Тогава знаеш, че наказанието за твоите престъпления е изгнание?
Вдишах рязко. Сърцето ми думкаше в гърдите, а светът около мен избледняваше.
Изгнание. Можеше да каже и «смърт». Беше същото.
Ако станех изгнаница, щях да бъда изхвърлена отвъд металните бариери, които образуваха защитната стена на Форт Далас — направена изцяло от стари автомобили — и щях да бъда принудена да разчитам само на себе си, за да оцелея. Без приятели. Без защитени места, на които да отида. Щях да бъда на открито, незащитена срещу скитнически банди, хищници… и дракони. Никога вече нямаше да видя сестра си или Саша.
Не можех да бъда изгнаница. Какво щеше да се случи с Ейми? Видение на сестра ми, проституираща за войниците, мина през ума ми и притиснах очите си, треперейки. Не и Ейми. Все още имаше невинност в нея, която трябваше да бъде пощадена. Тя трябваше да бъде защитена, а Саша нямаше да бъде способна да се справи сама.
— Моля ви… има хора, които зависят от мен, сър.
— Всички са така — каза кисело кметът. — Ето защо правилата трябва да бъдат прилагани. Ако не можете да им се подчинявате, нямате място във Форт Далас и спазващите закона цивилните граждани на този град.
Спазващи закона? Той луд ли беше? Форт Далас бе пълен с всички видове скитници, проститутки, насилници, крадци — единственото нещо, което ни правеше «цивилизовани», беше, че сме защитени зад стена и контролирани от убийци с оръжия — Новата милиция. Всеки мамеше, лъжеше и крадеше, за да сложи храна на масата.
Единствената разлика между мен и всички останали? Аз бях достатъчно тъпа, че да ме хванат.
— Беше просто батерия за лаптоп…
— Наруши закона.
Стиснах ръцете си, опитвайки се да изглеждам разкаяна.
— Моля ви. Опитвам се да нахраня сестра си…
Погледът му ставаше все по-твърд.
— Това не е извинение, г-це Джоунс. Новата милиция ще ви нахрани, знаете това. Всичко, което трябва да направите е да попитате.
Да, в замяна на бързо чукане, НМ (Новата милиция) щеше бъде много щастлива да ми даде консерва мухлясал боб. Дори и гладуващо момиче си имаше стандарти.
— Моля ви! Не може да ме пратите отвъд стената.
— Защо не? Така или иначе ходиш там.
— Това беше само за да взема нещо, което да продам! Сега ми казвате, че не мога да се върна обратно! — Внезапна паника се зададе и се задавих за въздух. Нямаше достатъчно от него в проклетата стая. Не можех да спра да треперя. — Драконите. Не мога да съм на открито с дракони…
— Не съм коравосърдечен, г-це Джоунс, но трябва да спазваме правилата — каза, че не бе бездушен, но погледът му казваше друго.
— Използвате батерия на лаптопа си — заявих. — Как може да ме съдите, че търся още? Откъде мислите, че е дошла тази?
Щом думите напуснаха устата ми, разбрах, че съм направила грешка. Неговият «аз-съм-уморен-но-доброжелателен» поглед изчезна, заменен с дълбоко намръщване, когато осъзна, че се бях осмелила да го предизвикам. Също така беше изненадващо. Всеки използваше крадени стоки, дали от носталгия или поради други егоистични причини, но никой не посочваше, че ги получава от събирачи като мен. Никой не искаше да продаде източника си.
С изключение на дружката ми Тъкър, който ме предаде, за да спаси собствения си задник, когато магазинът му бе проверен. Надявам се никога да не го срещна, защото сериозно щеше да съжалява за това, че ме бе изпортил. Сега обаче не беше моментът да мисля за Тъкър. Безпокоях се за Ейми. И трябваше да се погрижа за себе си.
Затова притиснах здраво ръцете си под брадичката си, разширих очи и ги напълних със сълзи. Дори не трябваше да се преструвам. Бях ужасена. Ръцете ми не спираха да треперят.
— Моля ви, моля ви, кмет Люис. Не ме изхвърляйте. Ще умра там. Сестра ми също, ако остане без някой, който да се грижи за нея. Моля ви, помогнете ми. Не съм лош човек — дори подсмръкнах, за да добавя драма към сълзите си. Нуждаех се от това. Трябваше да остана.
Ейми се нуждаеше от мен.
Кмет Люис ме погледна с твърд поглед, след което поклати бавно глава.
— Правилата са си правила. Не можем да правим отстъпки на никого във Форт Далас, или отново ще настане анархия. Сигурен съм, че си спомняш колко лоши бяха бунтовете, когато драконите се появиха за първи път.