Чувствах се по същия начин. Но Саша можеше да оцелее сама. Саша беше в безопасност. Не знаех къде беше Ейми.
— Трябва да тръгвам — казах й. — Ще се върна.
— Добре — Саша не звучеше убедена.
Не я винях. Имах лошия навик да не се връщам.
Търсих Ейми навсякъде. Проверих при приятелите й. Проверих детския дом, където се отглеждаха сираците, защото Ейми обичаше да е доброволка. Проверих и при Сводницата Беки, просто за всеки случай, но Ейми не беше сред момичетата, работещи там. Благодаря на Бога.
Дори проверих около мястото на Тъкър, но никой не я беше виждал. Не знаех какво да правя, докато Тъкър не ме погледна лукаво.
— Милицията те търсеше. Кметът искаше да те види — чоплеше ноктите си с джобно ножче. — Изненадващото беше, че очакваха да се върнеш, но ми казаха «Никога не знаеш». Мислех си, че говорят глупости, но ето те тук, миришеща на бунище. Да не си събирала?
— Искаш да знаеш? — Блъфирах смело. — Просто търся Ейми. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.
— Може би някои хора ще са заинтересувани, че си се върнала — изкоментира.
— Нареди се на опашката — казах му. — Отивам към бараките на милицията.
Обърнах се и излязох от презрения му малък магазин. Ако Ейми беше чула, че милицията ме търси, както каза Тъкър, щеше да отиде право там и да задава въпроси. Това беше опасно. Не само че милицията беше съставена от тъпаци, които се смятаха за повече, отколкото бяха в действителност, но те бяха и тези, които ме предложиха на дракон.
Какво щеше да стане, ако предложеха и Ейми?
Привеждайки се леко, бягах през тъмните улички, криейки се в покрайнините на Форт Далас и в редиците казарми на милицията. Ако сестра ми беше дошла при милицията, предполагах, че ще бъде някъде тук. Просто трябваше да я намеря. Бараките на милицията бяха разположени в стар универсален магазин. Стъклените врати бяха подсилени със стомана и с паянтова ограда от вериги, покрита с бодлива тел, в случай че някой реши да щурмува крепостта, така да се каже. Имаше обаче и официални порти, така че се насочих към тях.
Пред тях естествено, на стража стояха пазачи. Единият държеше пушка и вдигна ръка, когато се приближих.
— Никой гражданин не може да идва тук.
— Аз съм Клаудия Джоунс — казах. Когато лицето му остана празно, добавих. — Момичето, което оставихте на дракона?
Очите му се разшириха и ме огледа от горе до долу с изненада, сякаш беше удивен, че съм още цяла.
— Ти си драконовото момиче?
— Това съм аз. Търся сестра си.
— Чакай тук — извади уоки-токи и се обърна, шепнейки нещо. Чух пращене и тихи думи в отговор. Войникът кимна и отиде до портите, отключвайки ключалката. Отвори и ме погледна.
— Сега някой ще дойде, за да се види с теб.
— Чудесно — изправих се и кръстосах ръце на гърдите си. Предпазливост замести изтощението ми, сетивата ми се изостриха от тревога. Всеки път, когато бях около милицията, се случваше нещо лошо. Не очаквах сега да бъде по-различно.
Но Ейми имаше нужда да дойда за нея, така че останах на място. За мен сестра ми бе най-важният човек в света. Нямаше да я предам.
Накрая се появиха двойка войници, също въоръжени с пушки.
— Последвай ни — каза първият и посочи с оръжието, изисквайки да тръгна след тях.
Тръгнах с тях. Никой не можеше да каже на въоръжени мъже от милицията «не». И ако Ейми беше вътре, трябваше да бъда там. Поведоха ме в голямата сграда, където се помещаваха казармите. Беше подредено и чисто и изненадващо празно, вероятно защото беше нощ. Зоните бяха разделени, за да се отделят различните «сгради» в основното помещение, но въпреки това имах чувството, че ме гледат прекалено много очи. Дали Ейми бе някъде тук? В нечие легло? Държана в плен? Боже, надявах се да не е някъде наблизо. Сестра ми беше крехка както по дух, така и физически. Куцият й и отслабен крак я беше накарал да се нуждае от меко място за сядане, за да може да си почива често. Саша и аз давахме най-доброто от себе си, за да се грижим за нея, но тя все още беше крехка. Не бе толкова силна и издръжлива, за да оцелее в След и се тревожех за нея, така че правех всичко възможно да се грижа възможно най-добре за нея.
Страхът за Ейми ме караше да продължавам, дори когато двама пазачи излязоха от помещенията си и се приближиха, хилейки ми се. Огледаха ме, сякаш ме виждаха гола въпреки дрехите. Знаех какво си мислят. Че драконът ме бе пуснал заради сексуални услуги или нещо също толкова мръсно.
Мразех, че са прави. Е, наполовина — не мисля, че Каел имаше някакво намерение да ме пусне. Махнах мръсната коса от лицето си и вдигнах брадичка, игнорирайки погледа им. Всичко, което имаше значение, беше Ейми.