Вместо това им разказах, че той беше просто очарован от мен и че се беше опитал да ме нахрани и че ме пазеше.
Въпросите започнаха отново. Колко често драконът се е променял в човешката си форма? Има ли някакви особени слабости в нея? Мисля ли, че куршумите могат да го наранят в човешката му форма? Въпросите ме накараха да се чувствам много неудобно, така че ги излъгах. Няма слабости. Не, куршумите няма да го наранят.
— Все още беше покрит с люспи — излъгах. — Кожата му е твърда като камък.
Капитанът се намръщи и го написа.
— Мисля, че каза, че кожата му е като човешката, освен структурата?
— Тя е — отговорих и се усмихнах възможно най-празно. — Подобна и люспеста, разбира се.
Размениха си поглед, който показваше съмнение в интелигентността ми. Да, добави това в доклада си, задник.
Споменах и другия дракон, който Каел беше атакувал, и те ме накараха да повторя с най-големи подробности цялата битка. Как се беше движил, колко дълго му бе отнело да разкъса гърлото му със зъбите си. Колко време беше кървял другия дракон? Другият опитал ли се е да комуникира с нея?
Въпросите бяха неудобни и им дадох колкото е възможно по-малко информация. Това нямаше да ни помогне да живеем с драконите или да спрем атаките. Това беше разпит от типа «как да унищожим врага» и не го харесвах. Може би преди няколко седмици щях да кажа всичко, но това беше преди да познавам Каел.
Не ми харесваше мисълта тези задници да нападат Каел. Да го изчакат да се превърне в човешката си форма и да го наранят. Защото, когато мислех за него като човек, не мислех за захапването му. Мислех си за флиртуващия, игрив Каел, който казваше името ми по един така неправилен начин.
— Той не е чудовище — посочих. — Мисля, че през по-голямото време е объркан. Всичко, което искаше, беше да ме защитава и да се грижи за мен. Не ме нарани.
Камипатън написа още няколко неща, след това прелисти документите си.
— Нека повторим отново. Спомена, че е откъснал гърлото на друг дракон. Напрягаше ли се, докато го правеше? Мислиш ли, че гърлото е уязвимо в драконовата им форма? Успя ли да видиш размера на люспите там спрямо размера на останалите?
Мразех това.
— Защо ви е грижа? Ясно е, че могат да научат английски. Можем да ги научим да говорят с нас и да ги помолим да оставят града. Сигурна съм, че ще го направи, ако говорим с него и останалите дракони. Просто трябва да комуникираме с тях по някакъв начин.
Капитанът ме погледна за момент. След това погледна бележките си отново.
— Кажи ми за люспите на гърлото отново.
Никой не ме слушаше. Абсолютно никой.
Главата ме болеше.
Тялото ми беше уморено, но пулсирането в главата беше по-лошо. Напрегнах се, чакайки да видя дали това не е друга форма на пълзящата лудост, която винаги чакаше… но нямаше нищо. Чувствах се… нормално.
Отворих очи, гледайки нагоре. Поради счупения покрив можех да виждам небето. То беше тъмно, блещукаше със светлина заради звездите. В далечината можех да видя зеленикавото, замъглено очертание на процепа, откъдето хората ми бяха дошли. Гледката не ме разяри. Вместо това просто ме накара да почувствам лека тъга. Това беше място, където никога повече нямаше да се върна и предполагах, че на малка част от мен винаги ще й липсва.
Отне ми момент да разбера, че небето бе тъмно. Не беше черно, когато по-рано я белязах.
Моята Клау-дя.
Не, осъзнах. Клаудия. Усещах, че така името е по-правилно. Нежно и елегантно, но силно, точно като половинката ми.
Протегнах се за нея, търсейки малкото й, меко тяло. Спомени за нашето неотдавнашно чифтосване заляха ума ми и изръмжах ниско от удоволствие. Да я бележа беше най-голямата радост, която някога бях усещал, и се насладих на мислите за сладкото й тяло под мен, миризмата й, пълнеща дробовете ми, вкусът й върху езика ми. Вече бях гладен за нея. Протегнах се с умствената връзка, както го направих за тялото й. Трябва да съм заспал, след като й бях дал отровата си. Бях чувал истории за това, че изцежда силата на Дракони, защото самата същност се споделя. Клаудия нямаше такава за споделяне, и вероятно по тази причина съм бил в безсъзнание толкова дълго.
Но умът ми беше кристално ясен и светъл, знак, че връзката е истинска и здрава.
Обаче търсещата ми ръка не намери Клаудия наблизо. Седнах и подуших с надеждата да усетя нежния й аромат. Дали не беше излязла?
Но единствената нейна миризма беше стара и слаба.
Не беше тук.
Изправих се, изтощението беше забравено. «Клаудия?» попитах, тествайки менталната връзка между нас, установена с чифтосването.