Нямаше отговор. Можех да почувствам връзката между нас, но тя беше твърде далеч, за да приеме мислите ми.
Твърде далеч?
Ярост мина през мен, гореща и бърза. Дали друг мъжки не беше отнел половинката ми, докато съм спал? Немислимо. Белязаната половинка беше забранена, дори и в белязаните от ярост умове на Дракони. Никой не би посмял. Клаудия бе моя. Бях я белязал. Тя беше моя, за да я защитавам. Моя, за да се грижа за нея.
Моя.
Изревах възмущението си към небето. Превърнах се в бойната си форма и се издигнах във въздуха, пренебрегвайки разпадането на покрива, когато си проправих път през него, и начина, по който се сгромолясваха камъните далеч долу. Нямаше значение, дори ако разруша цялата сграда. Всичко, което имаше значение, беше моята половинка.
Издигнах се по-високо в небето, крилата ми биеха яростно. Нямаше друг дракон наблизо, нито някаква следа от аромата й, но инстинктът водеше ума ми. С връзката между нас можех да се фокусирам върху нея и да я намеря. Затворих очи и се оставих да ме води.
Клаудия щеше да се върне при мен, без значение кого ще трябва да атакувам, за да я освободя.
Тя беше моя, за да я защитавам.
Главата ме болеше. Разтрих слепоочията си, премигвайки заради ярките светлини над мен. Твърдата пластмасова седалка, на която седях, се чувстваше малко прекалено груба за чувствителната ми кожа, но оплакванията нямаше да са ми от никаква полза. Похитителите ми — защото в този момент не можех да нарека по някакъв друг начин капитана или кмета, — не се интересуваха от комфорта ми. Не мислех, че ще ме пуснат от тук заедно с Ейми, но освен това не мислех и че ще остана безкрайно. Те искаха да знаят повече за драконите. Как ядат. Как спят. Как говорят. Без значение какво им казвах, те имаха още въпроси. Бях тук от часове. Може би дори цяла нощ.
И все още никой не беше довел сестра ми.
Бях изтощена. Не бях спала, бях уморена, миришеща и трескава. Главата ми беше свирепо бомбардирана, а тези светлини правеха нещата по-лоши.
— Искам сестра си — казах им, както го чувствах, за милионен път. — Трябва да я видя.
— Страхувам се, че това няма да е възможно, докато…
«Клаудия!»
Повикването беше толкова силно, че се изправих стресната.
— Каел? — Гласът му беше толкова ясен, сякаш седеше в стаята с мен.
— Г-це Джоунс? — Каза капитанът, гледайки ме озадачено. Отне ми момент да разбера, че все още съм в малките бараки с кмета и капитана.
Но гласът на Каел беше толкова ясен… потрих слепоочията си отново.
— Съжалявам. Мисля, че просто съм уморена.
— Бихме искали да знаем повече…
«Клаудия!» Гласът му беше притежателен и триумфиращ, богат и сладък, и се вгледах в стените. Не го виждах… но можех да го чуя. Как беше възможно?
— К-какво?
«Идвам за теб.»
— Ъъъ. Чухте ли това? — Гласът ми трепереше. Мисля, че губех ума си. Всъщност провеждах разговор с Каел и си представях, че идва за мен. Официално бях побъркана.
Те си размениха поглед.
— Да чуем какво?
— Нищо. Мисля.
«Мислите ти са чудесни», измърка Каел в ума ми. «Ярки и чисти. Горд съм, че си ми половинка, Клаудия. Изпълваш душата ми с радост.»
Беше странно, но всъщност звучеше така, сякаш той се приближава. Натиснах едното си ухо с длан, след това другото, проверявайки за някакви слухови отклонения или нещо такова. Нямаше нищо обаче. Гласът му беше вътре в главата ми. Въпреки това погледнах тавана, сякаш можеше по някакъв начин да разкрие голям златен дракон, носещ се над рамото ми.
— Как така мога да те чуя?
— Драконът? — Попита капитанът с тревожен глас. — Къде е той?
«Ти си моя», каза Каел в главата ми. «Сега сме свързани, защото се обвързахме и аз те белязах.»
Мамка му. Свързани? Не исках да съм обвързана. Никой не ме беше питал за мнението ми.
«Недоволна си. Не ми харесва това. Защо си сърдита?»
«Ъм, защото не ме попита?» По дяволите, сега отговарях в главата си.
«Попитах те. Казах името ти и ти отговори, като сложи устата си на моята и…»
«Това не е същото! Това не беше разрешение да направиш връзка в главата ми!» Не знаех дали в този момент казвах думите в ума си или ги казвах на глас. Нещата се размиваха.
«Как бих могъл да попитам за разрешение, ако не можем да говорим? Но сега можем.» Удовлетворение премина през ума ми. «Сега можеш да споделяш мислите си с мен цял ден и цяла нощ.»
«Да. Страхотно. В момента не искам да споделям нищо. Все още съм бясна.»
Кметът крещеше нещо срещу мен и още войници измаршируваха в стаята с оръжия в ръце. Хванах главата си, раздвоена между звука от настоятелния глас на Каел и това, което ми крещеше кмета.