— Няма да ме остави тук. Казва, че ако ме нараните, ще стане грозно.
— Не планирам да те наранявам — каза капитанът. — Ти и аз ще се споразумеем. Ако той напусне града сам, ще те дам на него. Кажи му това.
— Каза, че трябва да ми върнете сестрата.
— Мислиш, че с него е в безопасност? — Като че в потвърждение Каел отново изрева и капитанът наклони глава, сякаш казваше «Видя ли?».
Мразех, че бе прав. Не знаех как да отговоря.
— Освен това не мисля, че е в безопасност и с теб.
— Той не атакува, сър — каза един от мъжете по радиото. — Настанил се е на покрива на една сграда и чака нещо. Вашите заповеди?
Капитанът погледна радиото на кръста си, след това мен.
— Сестра ми — предупредих го. — Сега.
Капитанът размени поглед с кмета. След това натисна бутон на радиото.
— Ще дадем затворника на дракона. В готовност.
— Не и без сестра ми…
— Не можем да чакаме сестра ти да бъде доведена от бараките. Разкарай този дракон от тук сега. Животът на един не значи повече от този на много.
— Ако ме пратите с него нищо не ме спира от това да му кажа да се върне и да изравни това място със земята. Слуша ме. Ако му кажа, че те искам мъртъв, ще те убие.
— Ето защо се нуждая от сестра ти като заложник. Ще отидеш с него и той ще вземе това, което иска. Сестра ти ще остане с нас като стимул за него да ни остави на мира — погледът му беше почти съжалителен. Почти.
Това копеле. Всеки получава това, което иска, освен Ейми и аз?
— Мислиш, че няма да се върна за нея? С армия дракони?
Погледът на капитана от съжалителен стана гневен.
— Ще убиеш всички тук?
Не казах нищо. Нямаше да унищожа Форт Далас, не, но не исках да заплашвам.
— Още по-голяма причина да държим сестра ти.
Поколебах се, след това отворих ума си за Каел отново.
«Обещаха да ме доведат при теб, ако обещаеш да напуснеш града сам.»
«Няма да ги нараня, ако не са те наранили. Просто си искам половинката. Добре ли си?»
«Добре съм», казах му. Засега. Но чувствах сърцето си разбито. О, Ейми.
— Просто иска мен. Докато съм в безопасност, той ще напусне.
Капитанът кимна.
— Много съжалявам, г-це Джоунс. Знам, че не харесваш това, но имаме много малък избор. Съветът ми е да видиш дали можеш да го опитомиш и да го накараш да напусне напълно областта.
Да бе. Нямаше да си тръгна, не и с Ейми и Саша тук. И подозирах, че Каел нямаше да тръгне някъде без мен.
— Нека му кажа, че отиваме при него.
Трима войници ме заведоха на покрива, оръжията им бяха насочени към гърба ми, сякаш очакваха изведнъж да се превърна в дракон. Сякаш бях много опасна. Беше нелепо, но те се страхуваха. Знаех го. По дяволите, аз бях уплашена, а познавах Каел по-добре от тях. Можех да почувствам мислите му в ума си, сякаш се опитваше да разгадае какво се случва зад мълчанието ми. Беше разтревожен. Поне това бе сигурно. И спокойствието му се изчерпваше с всяка изминала минута.
Трябваше да се уверя, че бе добре. Последното нещо, което исках, беше да изпържи всички в момента, в който се покажем на покрива, защото тогава не знаех какво щяха да сторят с Ейми.
«Качват ме по стълбите», казах му. «Не наранявай никого. Ще ме освободят.»
«Ранена ли си?» Тревога оцвети мислите му, последвано от ярост. «Да ги унищожа ли?»
«Не», казах и се принудих да се успокоя. «Без унищожаване. Те просто ще ме пуснат при теб.»
«Почувствах тъга в мислите ти. Защо това те прави тъжна? Ти си ми половинка. Ще се грижа за теб.»
Не казах нищо. Бях разочарована. Ейми все още бе затворница. Каел все още щеше да ме държи. Нямах никакъв контрол над ситуацията и това беше доста разочароващо. Най-лошото беше, че дори не бях сигурна дали съм в безопасност. Какво щеше да стане, ако Каел разбереше защо съм разстроена, ядосаше се и ме убиеше? Дори когато си го казвах, знаех, че не беше така. Разбира се, той можеше да откъсне врата на други съперничещи дракони и да заплаши да изгори цял Форт Далас, за да ме върне, но ме искаше в безопасност и здрава.
Това обаче не значеше, че не можех да съм ядосана на това.
Качихме се по аварийните стълби на покрива и на върха на стълбите спряхме пред тежките металните врати. Веднъж отвореха ли се, нямаше връщане назад. Погледнах войниците от моята страна, като отбелязах големия страх по лицата им. Чувствах се зле за тях. Това не беше начинът, по който искаха да станат нещата. Бяха ужасени от това, че качвайки се тук, могат да бъдат опечени. И те наистина трябваше да са ужасени. Това беше всичко, което познавахме, откакто процепа в звездите се отвори. Не ги винях, че бяха разтревожени…