Един от войниците ме бутна в гърба с края на пистолета си.
— Продължавай. Отивай горе да видиш гаджето си.
… Но това не означаваше, че не са тъпанари.
Погледнах го унищожително и сложих ръка на дръжката. Тревожех се относно връщането си при Каел. Ами ако беше ядосан от тръгването ми? Ако ме захапе отново? Ако се върнем в началото? Имаше милиони «ако» и нямах отговор на никое от тях. Поех си дълбоко дъх, подсилвайки куража си, и отворих вратата.
Преди дори да се отвори пролука, голямо око се взря надолу, плашейки ме. Цветът се менеше между златно и черно и когато ме видя, драконовата глава се придвижи и видях блясък на огромни зъби.
«Половинката ми. Ако са те наранили…»
Дори от тази страна на вратата можах да чуя недоволното му ръмжене.
Мъжете вдигнаха оръжията си, насочвайки ги към окото му.
— Не, всичко е наред! — Вдигнах ръце, спирайки ги. — Идвам, Каел. Мръдни.
«Ранена ли си?» Изръмжа силно.
— Добре съм. Никой не е ранен. Никой не е заплашван — докарах успокояващ, щастлив тон за гласа си, противоположно на чувствата ми в момента. — Но ако не се дръпнеш от вратата, не мога да изляза.
Голямата му глава изчезна и сградата се разклати, когато отстъпи няколко крачки. Оръжията се снижиха с няколко сантиметра.
— Исусе — каза мъж зад мен. — Мисля, че се напиках. Шибано страшно копеле.
— Изчезвай оттук — каза ми друг войник и ме побутна с края на пушката си. — Махни го от града.
— Да, да. Отивам — с последен поглед към войниците се отправих към покрива.
Каел беше там, чакайки в драконовата си форма. Веднъж да се зарадвам, че не бе в човешка, защото тогава беше по-уязвим. Нямаше да се поколебаят да го застрелят, ако бе човек. Като дракон, обаче, беше адски страшен. Големите му размери изглежда покриваха по-голямата част от покрива, опашката му се мяташе насам-натам, явно развълнувано. Започна да ръмжи ниско, когато се появих.
«Миришеш на тях.»
«Да, е, и ти не миришеш толкова чудесно, приятел.» Беше лъжа, защото топлата му, пикантна миризма беше странно успокоителна. Но аз бях уморена и нещастна, и разтревожена за Ейми. И сега дракон ми говореше за миризмата ми. Исках… да се свия някъде и да заплача. «Може ли просто да тръгваме?»
Каел се изправи на крака, размаха опашка за последен път и се придвижи към мен. Голямото му тяло накара моето да изглежда като джудже. Чаках търпеливо, докато голямата му муцуна се движеше нагоре-надолу по мен, проверявайки за наранявания.
«Без рани? Не са те наранили?»
«Не са.»
Беше странно, защото можех да почувствам желание да се надига в ума му от разбирането и облекчението. Почувствах се леко виновна, че бях толкова разочарована. Само малко, разбира се. Той отново прокара носа си по мен, спирайки се на дрехите.
«Какви са тези неща на теб?»
«Дрехи. Видя ме да нося такива преди.»
«Не като тези.»
«Не, не като тези. Тези са по-добри.»
«Защо?»
Принудих се да съм търпелива.
«Покриват ме, така че съм благоприлична.»
«Не разбирам това 'благоприлична'.» Дръпна единия ръкав на ризата ми, сякаш се опитваше да я махне от мен. «Не харесвам това.»
«Хората не ходят наоколо голи», казах му, дърпайки ризата от устата му, преди големите му зъби да я разкъсат. «Нямаш думата по въпроса.»
«Много добре.» Продължаваше да прокарва носа си по мен, душейки ме някак загрижено. «Миришеш уморено. Нещастно.»
Можеше да подуши тези неща? Не грешеше — бях уморена. Бях нещастна. Исках да се свия някъде и да плача. Повече от всякога исках да се свия с него и да го накарам да ме милва и успокоява, докато спра да се чувствам толкова изолирана и сама… но толкова се страхувах от още ухапвания. Страхувах се, че ще иска секс. И мразех, че не можех да вярвам на единствения човек, който исках да ме държи в момента. Беше един наистина дълъг ден, и то лош.
«Беше най-добрият ден, защото белязах моята Клаудия като половинка.» Душенето определено ставаше по-силно.
Погледнах неспокойно към вратата зад мен, където стражите още чакаха. Дулото на поне една пушка беше подадена от там и не знаех към мен ли бе насочена или към Каел. Спомних си стрелбата по мен от преди. Е, не бяха тези войници, но другите бяха решили, че ще е добра идея да ме «спасят» от дракона като ме убият.
Нямах доверие на тези войници и не бях убедена, че няма да се опитат да ме застрелят.
По някаква причина това ме накара да се почувствам по-тъжна и по-самотна от всякога. Нямаше място, което да мога да нарека свой дом, на никого не можех да вярвам, освен Саша и Ейми… и трябваше да ги оставя.