О, милостиви Боже. Автоматично притиснах бедра едно към друго в отговор. Колкото бързо ме удариха желанието и нужната, толкова бързо го направи и страха. Умът ми се наводни от спомени на тези големи зъби, забиващи се във врата ми и горещата болка, която донесоха със себе си.
— Не съм сигурна, че искам да ме докосваш. Мисля, че искам да си отида у дома.
«Домът ти е с мен.» Той трепна с крила развълнувано.
— Не, домът ми е във Форт Далас — казах му, упорито придържайки се към това. — Там имам сестра и приятели. Но не мога да се върна, защото ти си решил да ме имаш за половинка. Разруши го. Взе живота ми, изборите ми, всичко това, защото мислиш, че ти принадлежа.
«Ти… не искаш да си с мен?» Тонът му беше учуден, сякаш не разбираше как мога да кажа не.
— Харесвам те, Каел. Наистина. Но мразя това, което направи. Дори и не си помислил да ме попиташ. Ти просто си решил какво искаш за мен и си свързал умовете ни. И сега, защото си решил, че трябва да ме имаш, целият ми живот е прецакан. Не само моя, но и този на сестра ми и приятелката ми — само мисълта за Ейми направи голяма буца в гърлото ми. — Не можеш просто да избереш да съм ти половинка. Трябва и аз да го искам.
«Ти… не искаш да си ми партньорка?» Ярост премина през съзнанието му и трябваше да си напомня за съкрушителните картини, които ми беше изпратил.
Знам, че не го правеше нарочно. И каза, че не би ме наранил, така че го притиснах повече.
— Защо бих искала да съм? Нямах избор, Каел. Не изглежда да го разбираш, но нека ти го кажа отново. Това е моят живот, не твоя. Откакто те срещнах, бях изложена на опасност, заплашвана и отнета от любимите ми хора. Защо да те избера?
«Искаш друг мъжки?» Отново светкавица от ярост покри мислите му.
— Не е задължително, но…
Драконът се изправи на крака, стоварвайки ме на земята от удобното ми място върху крака му.
«Ще избереш друг мъжки пред мен? Къде е той? Ще го унищожа!» Лудостта беше толкова плътна в ума му, че можех да я почувствам как изтича.
— Не това казах… — започнах.
Но моят дракон се изстреля в небето, бълвайки пушек и огън от ярост. Въздъхнах, слагайки ръце на бедрата си и гледайки го как лети. Е, това мина добре. Опитай се да бъдеш малко независима и драконът губи разсъдъка си. Буквално.
За пръв път, откакто бях отвлечена (от хора и дракони), бях оставена сама за няколко часа. Предполагах, че съм в безопасност, защото миризмата на Каел беше навсякъде по мен като предупредителен знак. Освен това, той ми каза, че тъй като бях белязана от него и получих отровата му, никой не би ме погледнал, като потенциална половинка. Вече не бях в опасност от други дракони и затова можех да остана сама. Трябваше да съм доволна.
Вместо това бях самотна и се чувствах по-предадена от всякога.
Знаех, че не действам рационално. Знаех, че съзнателно бях подлудила Каел. Не го исках тук с мен, но когато напусна, не бях доволна, нито по-щастлива. Животът ми беше изцяло преобърнат от присъствието му и си го изкарах на него. Бях ужасно притеснена за Ейми и си го изкарах на него. Бях объркана от начина, по който ме караше да се чувствам… и си го изкарах на него.
Знаех, че не е редно. Знаех, че го разочаровах. Просто… честно казано не знаех какво да направя. Обикновено се опитвах да се стегна и да продължа с това, което имах, но този път наистина бях в пълна безизходица. Всеки ход беше грешен.
Така че не правех нищо.
Не че можех да направя много. Да си тръгна не беше опция — Каел щеше да откачи, а не исках това. Освен това нямаше начин да се върна вкъщи. Те просто щяха да ме арестуват, щяха да ме предадат или да ме използват като допълнителен заложник, ако решаха да ме задържат. Свободата ми във Форт Далас вече я нямаше. Вече нямах дом.
Разходих се в празната, разнебитена офиссграда, но нямаше много за правене. Претърсих я преди няколко дни, докато търсих дрехи, и беше пълна с непотребни неща. Телбодът не беше полезен с нещо за апокалипсиса, нито факсът и двадесетината неработещи телефони. Въпреки това ги огледах набързо, след това се завъртях към работещата баня и пих до насита от мивката, като използвах нащърбена чаша с надпис «Най-добрият шеф на света». Стомахът ми изкъркори от глад и си помислих колко иронично е това. Ето ме тук, оплакваща се колко искам да се прибера във Форт Далас и от факта, че трябва да остана при един дракон. А този дракон ме хранеше и пазеше, докато във Форт Далас трябваше да икономисвам храната и да гладувам повече дни, отколкото можех да си представя. Трябваше да си преразгледам приоритетите.