«Искаш да се потопиш?» Той се спусна рязко и краката ми докоснаха водата, голямата сянка на Каел закриваше светлината от залязващото слънце.
Изпищях, вдигайки краката си колкото мога по-високо.
— Без потапяне! Без потапяне!
В гърдите му започна тътнеж и разбрах с учудване, че това беше смях. Изведнъж и аз се смеех, защото моят дракон имаше игриво чувство за хумор.
Моят дракон?
Откъде дойде тази мисъл? Смачках я незабавно и почувствах лека вина. Просто защото бях доволна с Каел днес, не означаваше, че това щеше да проработи. Трябваше да спася Ейми.
— Какво ще кажеш да ни спуснеш бавно и леко на брега?
«Както желаеш», каза ми Каел и определено имаше смях в гласа му. Да го чуя ме изпълни с топлина. Колкото повече бях с него, толкова по-голяма част от личността му се разкриваше. Такъв ли е бил, преди лудостта да го обземе? Уверен и весел, също свиреп и властен? Чудех се какъв е бил. Знаех, че да бъде в моя свят го беше променило.
Какво… какво, ако се завърне в дома си? Защо това ме изпълваше с чувство за разочарование?
«Не се безпокой. Няма да се върна», каза ми Каел. «Ти си тук. Ще остана на това място с половинката си.»
Не знаех, че мисля толкова «силно».
— Но ти мразиш да си тук — отговорих, докато кръжахме над пясъчния бряг и започнахме да се спускаме. — Каза, че мирише ужасно и те подлудява.
«Умът ми вече не е див, откакто те имам. Ноздрите ми са пълни със сладкия ти аромат. Партньорката ми е тук. Имам всичко, от което се нуждая.»
Това беше… мило. Не можах да не се почувствам поласкана и доволна да го чуя. «Но ако невинаги съм тук? Ако нещо се случи с мен?»
Ноктите на Каел се стегнаха около мен.
Изписках като предупреждение, когато мислите му станаха свирепи и светкавица от лудост проникна и в моя ум.
«Нищо няма да се случи на половинката ми. Ти си моя, Клаудия!»
— Добре, добре. Беше просто риторичен въпрос — прокарах длан по люспите му, за да го успокоя. — Не ме стискай до смърт.
Мислите му се усмириха, но моите останаха обезпокоени. Какво щеше направи той, ако нещо се случеше с мен? Щях да спася Ейми — нямаше «ако», беше «когато» — и се тревожех за реакцията му, когато го направех. Не можех да остана с дракон завинаги… нали? Дали го исках? Бях пълна с въпроси и противоречиви чувства.
Кацнахме внимателно на брега на езерото, на което имаше обрасла песъчлива «плажна» ивица с няколко малки лодки, заседнали в тръстиките на известно разстояние от нас. Не знаех какво е това езеро и дали бе част от Стария Далас, но изглеждаше достатъчно приветливо. Каел ме остави внимателно и се наведе да ме подуши.
«Няма да позволя нещо да ти навреди. Не се тревожи, моя Клаудия.»
Потупах големия му нос.
— Знам, голямо момче — но той не можеше да контролира всичко, нито пък аз. А не знаех какво ще донесе бъдещето.
Ноктите му се махнаха от кръста ми и бях свободна. Миг по-късно се превърна в човек, с цялата тази прекрасна падаща на вълни коса и дълги златни крайници със стегнати мускули. Протегна се, забравил голотата си, и огледа брега с доволен поглед.
Премигнах от голата плът, разкриваща се пред мен, и почувствах как се изчервявам леко от гледката.
— Може би ще трябва да поговорим за едни панталони за теб — казах му превзето. — Не знам дали трябва да се разкарваш наоколо гол през цялото време.
«Панталони?»
Хвърлих раницата си на пълния с бурени пясък и събух ботушите си.
— Да, панталони. Като тези — потупах старите си дънки. — Те, ааа, предпазват.
Погледна дрехите ми пренебрежително.
«Трябва да покривам крайниците си с материя? Каква е ползата?»
— Защитава кожата ти.
«Кожата ми е твърда. Нищо не може да ме нарани.» Каел застана до мен, обгърна бузата ми и се притисна към врата ми, сякаш не можеше да поеме достатъчно от мириса ми. «Ти, обаче, си малка и нежна. Трябва да продължиш да носиш тези «панталони», ако те предпазват от рани, въпреки че ги намирам за крехки.»
— Не става въпрос само за раните — казах му развеселена. — Предпазва благоприличието ти.
«Благоприличие? Не разбирам този термин.»
— Очевидно — казах със сух тон. — Хората не се разхождат наоколо голи. Леко притеснително е за останалите.