Всичко, което някога познавах, беше знанието, че драконите са врагове. Те убиваха и разрушаваха. Милиони — не, милиарди бяха умрели при драконови атаки. Но този, който ме държеше сега в прегръдките си, хапеше ухото ми игриво и се грижеше за мен по-добре, отколкото можех да си представя. Беше приятно да е наоколо и харесвах чувството му за хумор. Приготвях се психически за това, което щеше се случи, когато животът стане отново нормален. Когато аз се върна при сестра си, а той в небето.
Защото това не можеше да стане. Драконите и хората не можеха да бъдат щастливи заедно, също като акулата и тюлена. Единият беше хищник, другият беше закуска. Нещо щеше да се случи и тогава къщата от карти щеше да се срути.
Всеки път, щом мислех за това, болката в гърдите ми се изостряше.
Не можех да се влюбя в дракон. Просто не можех.
Стоях в тъмна клетка, в същия затвор, където ме държаха седмица за задигането на няколко неща от Земята на събирачите и бях в капан. Беше глупаво решение, още повече от факта, че бях единствената в затвора. Седнах, чакайки, но никой не дойде. Раздразнението ми растеше и крачех в килията. Някъде в далечината Ейми плачеше, сякаш сърцето й беше разбито. Звукът ме ужаси и продължавах да крача, чакайки някой да ме изведе.
Но никой не идваше. Никой. През цялото време плачът на Ейми се спираше, докато накрая не чувах нищо друго, освен мъката й.
Блъснах се в металната врата и я ударих.
— Пуснете ме! — Изкрещях. — Това е грешка!
— Няма грешка — отвърна ми някой.
— Но сестра ми! Тя плаче! — Ударих вратата отново.
— Не се тревожи за нея повече — отговори ми пазачът отдалеч. — Наша е. Даде ни я.
— Не! Искам я!
— Трябваше да помислиш за това преди да чукаш дракона — гласът беше твърд, жесток. Познат. Капитанът на милицията? Опитах се да погледна отвъд вратата на затворническата килия, но малкият прозорец беше замъглен. Не можех да видя нищо друго, освен неясните очертания на човек.
— Не можете да ме държите тук. Сестра ми се нуждае от мен!
— Не се нуждае от теб. Ти реши с кого искаш да бъдеш и не беше с човек — гласът беше пълен с презрение.
— Той не е като другите!
— Не ли? Не е ли точно като другите?
Не можех да го отрека, защото беше така. Но защото беше моят дракон не означаваше, че не бе убиец.
— Нямах избор.
— Винаги има избор, предател — каза ми. — Можеше да избереш да помогнеш на твоите хора, но вместо това избяга с дракон.
— Не — отговорих, прокарвайки ръце по стените на затвора. — Не обичам дракона — излъгах. — С хората съм. Нека видя сестра си.
— Лъжеш.
— Тук съм! — Изкрещях силно. — Във Форта съм и искам да видя сестра си.
— Не, не искаш — каза мъжът и гласът му се промени, задълбочи се. Идваше от всяка посока и стените на затвора го отразяваха. Паднах назад само за да разбера, че стените са станали златни. И топли. И се движеха.
Вече не бях в килия. Бях в стомаха на дракон. Моят дракон.
Той обаче щеше да ме пусне. Ударих стената с отворена длан.
— Каел! Пусни ме!
«Каза, че не ме обичаш», изтътна драконът навсякъде около мен. «Нямаш избор. Не те е грижа за мен.»
«Това не е истина», казах му. «Обичам те. Но обичам и сестра си. Моля те, моля те да ми помогнеш да я спася.»
«Трябва да избереш.»
— Да избера?
«Мен или Ейми. Не можеш да имаш и двама ни.»
Плачът на Ейми стана по-силен, дори през стените на драконовия стомах. Не можех да избера. Не знаех как да взема сестра си. Нито как да изляза от стомаха на дракона.
— Не мога да избера! Защо ме караш да го правя?
«Аз съм убиец, както каза. Убил съм хиляди хора и опожарих Стария Далас. Не мога да живея с хората. Трябва да избереш тях или мен.»
— Не знам дали мога.
«Тогава ще ме изгубиш.»
— Не искам това! Не мога ли да имам теб и сестра ми?»
Но плачът на Ейми се отдалечаваше все повече и повече.
«Избирай», каза ми Каел.
Стените започнаха да се стесняват, докато риданията на Ейми заглъхваха. Поклатих глава трескаво, но те продължаваха да се свиват около мен.
«Избирай!»
— Не мога да избера! Не мога!
След това бях в ръцете на Каел и бяхме високо над града. Каел ме пусна, освобождавайки ме от ноктите си. Въртях се из въздуха, падайки, падайки, падайки…
«Тогава ще изгубиш всичко…»
Падайки.
Събудих се, пъшкайки, изправяйки се в леглото. Тялото ми беше покрито с пот, нямах въздух в дробовете си. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя. Тежката ръка почиваща върху бедрата ми се стегна, придърпвайки ме обратно.
Каел в човешката си форма. Лежеше до мен на леглото, очите му бяха затворени, опитвайки се да ме дръпне близо и да продължи да спи.