Но тогава и той свърши. Почувствах да се излива в мен, горещо и мокро. Продължи да се движи бавно, и когато нямаше движение за ухапване се успокоих и затворих очи, губейки се в блаженството.
Това беше грубо чифтосване… и напълно несравнимо. Чувствах пръстите си перманентно свити, усмихвах се унесено. Каел въздъхна тежко и почувствах да излиза. Момент по-късно той ме дръпна към него, държейки малкото ми тяло срещу неговото голямо.
«Моята половинка», каза отново, гушейки се във врата ми. «Ти си моя сега и завинаги, моя Клаудия.»
Пресегнах се назад към него и докоснах бузата му нежно, но не отговорих. Трябваше да мине утрешният ден, за да мога да обещая бъдещето си на някого.
Ако Ейми не беше в безопасност, как можех да бъда щастлива с Каел?
На следващата сутрин небето беше ясно, все едно одобряваше плана ни.
— Готови ли сме? — попитах за десети път, стягайки каишите на краката си отново. Бях нервна. Много нервна. Бях така откакто се събудих. Е, добре, събудих се със секс. Това беше страхотно и разсейващо. Но след това бях неспокойна и възелът от тревога в стомаха ми не се махаше.
Каел изпрати вълна от одобрение.
«Готови сме. Ще повикам Дакх.»
— Добре — издишах и стиснах пъхнатите си в ръкавици ръце една в друга, за да спра треперенето. Можем да го направим. Можем. Безопасността на Ейми и Саша зависеше от това.
Но не можех да се отърва от лошото чувство. Сякаш всичко щеше да се обърне по най-лошия начин и аз бях прекалено глупава, за да го видя. Теоретично, всичко беше наред; имаше още едно седло зад мен на гърба на Каел и още каиши, за да може да язди още един човек пред мен. Дакх знаеше ролята си като цел за отвличане на вниманието, Каел имаше картината на сградата, където държаха Ейми. При условие че Ейми все още бъде в сградата, всичко щеше да протече гладко.
Така че защо се притеснявах? Бях в един отбор с два дракона, два едри, люспести, с размера на автобус гадняра. Не беше като да нямаме сила. Хората не можеха да наранят драконите. Това беше напълно едностранна битка.
Но… все още ме тревожеше нещо.
«Всичко ще бъде наред», каза ми Каел. «Вярвай ми.»
И това, предположих, беше проблемът. Наистина му вярвах. Как не бих могла? Бяхме толкова интимно свързани, колкото могат да бъдат двама човека — е, две същества. И все пак тайно се притеснявах дали Каел щеше да мисли за Ейми и Саша като за врагове или съперници за вниманието ми и да ги изостави.
Но може би правех от мухата слон. Преглътнах трудно. Имаше само един начин да се разбере.
«Нека го направим.»
«Дръж се здраво.» Каел се вдигна във въздуха с рев, който заехтя за момент, а след това се чу отговорът на Дакх далеч от тук. Наместих плувните си очила и погледнах небето. Ах, така беше по-добре; беше толкова по-лесно да виждаш, когато въздухът не ти пречи, и ръцете ми бяха топли от ръкавиците. Хванах дръжките, сърцето ми биеше нервно в гърдите. Това скоро щеше да свърши и Ейми и Саша щяха да бъдат в безопасност. Това бе, което исках. Останалото нямаше значение.
Силните криле на Каел се размахваха мощно и полетя в небето, стрелкайки се между разрушени небостъргачи и издигайки се по-високо. Дакх беше на известно разстояние от нас и когато погледнах в неговата посока, очите му бяха черни. Опа. Преглътнах тревогата си.
«Погледни Дакх — очите му са черни. Добре ли е?»
«Бори се, но ще направи това.»
«Добре. « Трябваше да вярвам. Не можех да направя това сама, а и Каел нямаше да ме остави долу. Щеше да ме пази, знаеше колко много значат за мен Саша и Ейми.
Просто трябваше да вярвам на плана.
Полетът до Форт Далас изглеждаше вечен. Знаех, че не беше толкова далеч от сградата, която обявихме за наша, но всеки размах на крилете изглеждаше забавен, всяко вдишване вечност. Погледнах Дакх, който летеше във въздуха, никога наблизо, но достатъчно, за да знам, че бе с нас.
Бавно градът се появи и си поех дъх, когато Дакх увеличи скоростта си и се спусна ниско.
«Всичко е наред», каза ми Каел. «Дакх знае плана.»
Да, но той беше луд. Обаче трябваше да вярвам. Не беше негова вината, че видът му ми носеше лоши спомени, други дни и други драконови атаки. Може и да не бе имал нищо общо с тях. Не можех да виня всеки дракон за случилото се в миналото, не и след това, което знаех, не и след като спях с Каел.
Все още се чувствах безпомощна. Беше странно, защото на гърба на Каел се чувствах силна, но и изненадващо безпомощна. Мислех си, че ми трябва оръжие. Може би копие или пистолет. По дяволите, дори и една прашка щеше да свърши работа. Просто някакъв вид оръжие за защита, за да мога от пасажер в това начинание, да се превърна в участник. Но предполагам, че беше твърде късно за това, след като бяхме над града. Но за в бъдеще…