Цялата тази ситуация беше странна.
След като нямах какво друго да направя, седнах на ръба на ваната, втренчвайки се във вратата.
Можех да избягам, след като нямах белезници на ръцете. Може би. Ако успеех да премина покрай войниците, които изглежда бяха плъзнали навсякъде в казармите… къде щях да отида? Форт Далас беше малък и някой щеше да бъде склонен да ме продаде отново за някаква парична награда. Не можех да се прибера с обявена цена за главата ми.
Но каква бе другата ми опция? Да напусна града? Да ги оставя да ме направят изгнаница точно както искаха? Със сигурност щях да умра. Земите на събирачите бяха празни ненапразно — никой не можеше да оцелее дълго без защита. Понякога идваше под формата на група, друг път като сграда. Бях чула, че има карти, които показват безопасни пътища… за подходящата цена. Без тях? Сам се оправяш, а драконите на север бяха особено гадни, както твърдяха слуховете. Никога не бях отивала по-далеч от Форт Далас. Никой не беше. Намираш безопасно място и оставаш. Плюс това имах Ейми, за която да се грижа, а сега и приятелката ми Саша. Бедната. Изглежда, че нея бедите я преследваха повече от мен.
Оставах, независимо харесваше ли ми или не. Не можех да ги предам. Мразех, че съм наказана за нещо, което правеха всички. Да не би да мислеха, че само аз събирам разни неща? Глупости. Всеки го правеше, защото никога нямаше достатъчно храна и единствената работа, която една жена без връзки може да върши, бе по гръб. Не исках да правя това, затова крадях. Беше толкова смешно да ме арестуват за такова нещо, че чак изглеждаше нагласено.
След момент чух учтиво почукване на вратата. Станах, дрехите ми бяха пъхнати под ръката ми.
Пазачът показа главата си, огледа стаята, след това мен.
— Приключи ли?
Преглътнах саркастичния си отговор.
— Да.
Той кимна и влезе в стаята.
— Ръцете зад гърба, моля.
Отново белезници? По дяволите. Сложих дрехите си на мивката и послушно поставих ръце зад гърба.
— Какво ще стане с дрехите ми?
— Можеш да дойдеш да си ги вземеш по-късно.
Това… не беше отговорът, който очаквах.
— Наистина?
— Да. Капитанът нареди така. След тази вечер, можеш да си вървиш.
Звучеше твърде добре, за да бъде истина. Втренчих се в него, но той не ме погледна в очите и това ме накара да получа странно чувство.
— Какво ще стане довечера?
Не ми отговори. Дали не беше свързано с мен и момичетата-примамка?
Лошо. Затова не искаха да говорят с мен. Облизах сухите си устни и кимнах към сгънатите си дрехи, въпреки чувството, че никога повече няма да ги видя.
Пазачът взе нещата ми под мишница, и когато влязохме в другата стая, ги остави върху една маса… до други пет подредени купчини от дрехи и обувки, все още чакащи своите собственици.
Почувствах огромен възел в гърлото си.
Погледна ме и видя, че съм фокусирана върху масата. Нещо като срам мина през лицето му, след което ме хвана за ръката отново.
— Хайде, капитанът чака.
Стражът ме прекара през гъсто населените казарми на Форт Далас. Близо до вратата, капитанът говореше с един мъж. И двамата бяха екипирани със стари револвери, шлемове и жилетки. Погледнаха ме, когато пристигнах, и капитанът кимна бавно.
Беше се втренчил в мен прекалено усилено. Стана ми неудобно, затова се опитах да разведря момента, правейки опит за реверанс с глупавата рокля. Виждате ли? Не бях толкова зле. Разбира се, може и да не съм добър крадец, но поне имам чувство за хумор.
— Червена коса — беше всичко, което каза капитана. — Това е интересно.
Смутена, прекарах длан през заплетената си коса. Мислех, че е чиста. Все пак, Форт Далас не е точно като спа салоните от Преди, където по цял ден мога да се излежавам и гримирам.
— Защо цветът на косата ми има значение?
Казаха, че няма да проституирам за войниците. Надявах се, че това не се е променило.
След това си помислих за петте чифта дрехи и се разтреперих отвътре. Може би трябваше да се надявам, че се е променило.
— Права си, няма значение — тонът на капитана беше рязък. Кимна на мъжа зад мен. — Приготви се и да тръгваме. Напускаме.
— Да се въоръжа ли?
— Не. Но си сложи качулката.
Чудничко.
— Сигурна съм, че ще съм много защитена — казах саркастично и се взрях в шлема му.
Щеше да е хубаво да имам такъв.