«Първо отиди там. Трябва да видя Саша, ако си е вкъщи.»
«Както желаеш.»
Прелетяхме над сградите и подсилените заслони, докато стигнахме до склада за отпадъци, който беше наблъскан заедно с останалите колиби. Видях счупения жълт автобус и когато го направих, започнах да откопчавам каишите, които ме държаха за седлото. Трябваше да сляза и да проверя за нея. Никой нямаше да излезе, когато наоколо дебнеше дракон.
«Бъди внимателна.» Каел се приземи върху автобуса и трепнах, представяйки си ужаса, който изпитваше Саша сега. Тогава драконът скочи на земята, опашката му удари силно огнището.
«Не харесвам това. Подушвам хора и хвърлящите им огън неща.»
По дяволите. Оръжия.
«Ще бъда предпазлива.»
След отлепването на последния каиш, Каел коленичи и се плъзнах до земята. Бутнах очилата си нагоре, за да мога да виждам по-добре.
— Саша? — Извиках и се запътих към вратата на автобуса. — Тук ли си? Саша? — Падна сянка и погледнах назад към Каел. Той беше разперил криле, засенчвайки автобуса и пречейки да се види нещо от останалите наоколо.
«По-бързо», каза ми той. «Мога да подуша огнените неща. Приближават се.»
— Не мога да си тръгна без Саша — заявих и отворих счупената врата на автобуса, лазейки навътре. — Саша? Тук ли си? Кажи ми!
Чух приглушено хълцане.
Окуражена влязох по-навътре, стигайки до края на отделението. Разбира се, Саша беше свита на кълбо най-отзад, криейки се зад заварената врата. Одеялото беше покрило главата й, големите й очи бяха пълни със сълзи.
— Саша! Скъпа, аз съм. Клаудия — приближих се и коленичих до ужасената си приятелка. — Не се плаши. Драконът е с мен. Не е опасен. Дойдох, за да те взема.
— Да ме вземеш? — Очите й се разшириха и когато го направи видях, че едното беше подуто и тъмно по краищата си под постоянния слой сажди. Намръщена докоснах лицето на приятелката си… и простенах, когато одеялото падна и видях, че ръката й беше превързана.
— Какво е станало? — Попитах шокирана.
Саша сви рамене и придърпа одеялото нагоре, скривайки се.
— Трябваха ми пари.
Войникът, на който се продаваше, ставаше все по-брутален с всяко следващо посещение. Стиснах ядосано устни, за да не кажа нещо. Не, бях повече от ядосана. Бях разярена. Ако бях тук, това нямаше да се случи. Щях да държа Саша сита с улова си. Също и Ейми. Всичко това беше по моя вина. Но не можех да се фокусирам върху това сега. Едно по едно.
— Хайде. Тръгваме си. Ти, Ейми и аз.
— Н-н-но не е безопасно — протестираше Саша, докато хващах здравата й ръка и й помагах да се изправи на крака. Трябваше да я побутна, за да направи няколко крачки, колебанието й се виждаше ясно. — Не можем да напуснем града…
— Това мислех и аз някога — казах й, показвайки увереност. — Но ти ще си в безопасност с мен и онзи дракон там. Обещавам ти — когато Саша продължи да се дърпа и бори се обърнах към нея и сложих ръце на раменете й. — Саша. Вярваш ли ми?
«Идват, половинке», прати ми Каел. «Идват и пръскат огън. Бързо.»
В далечината се чуваха изстрели от пушка и Каел изшумоля с крилата си, обвивайки ги по-силно около автобуса, за да ме защити.
— Трябва да тръгваме — казах на Саша. — Моля те, ела с мен.
Приятелката ми се поколеба, след това кимна бавно с широко отворени очи. Остави ме да я изведа навън.
Звукът от стрелбата ставаше по-силен, докато се връщахме към Каел с хванати ръце. Усещах как нейната трепереше, но не се дръпна. Това беше добре.
— Хайде — казах, когато стигнахме до Каел. Потупах хълбока му, за да се наведе и да можем да се качим. — Трябва да те завържем.
Изстрелите бяха съвсем близо и крилата на Каел останаха вдигнати, пречейки ми да стигна до каишите, които използвах, за да се кача върху него.
— Каел — възразих, докато Саша хленчеше и клатеше главата си. — Спри да се движиш. Не мога…
«Забрави за каишите», предупреди ме Каел. «Просто се качвай. Прекалено близо са.»
Летяха повече куршуми и чух как се забиват в нещо. Нещо очевидно неметално. Да не би да целеха моя дракон? Не можех да дишам за секунда.
«Не те нараняват, нали? Каел…»
«Не, но ти си уязвима, моя Клаудия.» Властният гняв в главата му уцели ума ми. «Няма да ги оставя да те наранят!»
«Добре, голямо момче. Успокой се.» Принудих се да се концентрирам върху сегашната задача. Щях да се привържа, когато вече бъдем в безопасност във въздуха. Хванах висящите каиши, когато той снижи рамото си и ме изтегли на седлото, сложено между плешките му. След това се приведох и протегнах ръка към Саша.