За съжаление всичко, което можеше да й предложи, беше да я изслуша съчувствено и да я утеши с няколко нищо незначещи думи.
— Не се предавайте, мис Серенити — подхвана и днес той, надявайки се да я окуражи. — Един ден приключението ще влезе през тази врата и вие ще…
— Ще се скрия зад бюрото — довърши с въздишка младата жена. Обърна се към него и сложи очилата на носа си. На лицето й отново се изписа деловата загриженост, която носеше като защитна мантия.
— И двамата знаем, че съм послушно момиче — прошепна сломено. — Никога няма да имам смелостта на лейди Мери, която дръзна да се опълчи срещу обществените правила. За разлика от нея аз съм практична…
Серенити прекоси помещението, грабна страниците от ръката му и набързо ги прелисти.
— Но все пак ще се осмеля.
Вратата към малкия кабинет се отвори и вътре повя свеж есенен бриз. Страниците на вестниците, натрупани на масата до стената, зашумоляха.
При появата на Бенджамин Джеймс Дъглас стана от стола си. На лицето на работодателя му беше изписана онази неумолима строгост, която бе издълбала дълбоки бразди по челото и бузите.
— Добър ден, сър — поздрави тихо Дъглас.
Джеймс се покашля хладно.
— Как мина, татко? — попита Серенити.
— Нищо не ми казаха — изсъска сърдито Бенджамин. — Ще изпратя Джонатан да ги разпита отново. Дяволският ти брат обикновено успява да развърже устата и на най-затворения моряк. — Студеният поглед на сините очи се впи в страниците, които Серенити държеше в ръка. Рунтавите бели вежди се сключиха над носа и физиономията му стана още по-заплашителна.
Дъглас се отпусна отново на стола си и си пожела да потъне в земята. Серенити обаче срещна погледа на баща си, без дори да мигне. Дъглас все още не можеше да разбере защо момичето не се стряска от лошото настроение на Бенджамин. Как да я накара да му разкрие тайната си?
— Какво е това? — изфуча Бенджамин. — Пак ли някоя от твоите ужасни статии?
— Да. Завърших я едва днес и…
— Не разбирам защо изобщо си правиш труда — прекъсна я грубо той, изтръгна страниците от ръцете й и ги смачка.
Дъглас стисна здраво зъби, но Серенити изобщо не трепна, макар че сърцето й се сви от болка. Защо баща й се отнасяше с презрение към статията, над която беше работила с толкова желание?
Не, поправи се тя. Знаеше, че влага в статиите си не само много труд, а цялата си душа. Света, за който мечтаеше. Нейните мечти никога нямаше да станат действителност. И двамата го знаеха.
Но не можеше да му каже това. Твърде често чуваше лоши думи от устата на вечно мрачния си баща. А добрият Дъглас не смееше да й напомни, че детските мечти отиват на тавана заедно с куклите и розовите роклички.
Реалността беше жестока. За да живее в нея, Серенити имаше нужда да бяга във фантазиите си.
Бенджамин поклати глава и размаха листовете пред носа на дъщеря си.
— Това е дяволско губене на време за момиче на твоята възраст. Ами ти вече си стара мома! А би трябвало да имаш обожатели. Вече можеше да си омъжена и да имам внуци. А какво получавам вместо това? Една дъщеря, която избяга посред нощ, втора дъщеря, която си въобразява, че умее да пише статии, и син, който още не може да си върже вратовръзката, както трябва.
Той плъзна поглед по решителното й лице и очите му засвяткаха от гняв.
— И като че това не е достатъчно да ме докара до лудост, ами господ ме подлага на изпитанието да търпя една дъщеря, която се смята за лейди Мери Уортли Монтагю.
Бенджамин извъртя очи и призова духа на майка й с оплакването, което Серенити отдавна знаеше наизуст:
— Защо, защо ме остави сам с тях, Абигейл? Момичето се нуждае от теб, от меката ти ръка — останалите ти щури деца, също. Те нямат нужда от мен, а от теб. — Бенджамин разтърси глава и отново устреми поглед към дъщеря си. — Тя отказва да ме слуша и туй то.
След като привърши тирадата, той се запъти към задната част на помещението, където беше писалището му, и хвърли страниците върху купчината ръкописи.
Серенити скръсти ръце на гърдите и дръзко се усмихна на Дъглас, ала той забеляза, че бузите й са зачервени и сякаш ще заплаче.
— Той ще го публикува, мис Серенити — изрече твърдо Дъглас. Стараейки се да възстанови обичайната помежду им непринуденост, той добави изречението, отдавна превърнало се в тяхна лична шега: — И един ден ще преживеете голямото си приключение.
Естествената дяволита усмивка се върна на лицето й. Тя се засмя тихо и той се включи в смеха й.
— Очаквам приключението да влезе тук в образа на пират с развява черна коса, опасно святкащи очи и екзотично облекло.