Не ми се вярва да е толкова страшно! — укори се тя. Трябваше само да слезе по стълбата, да се изправи пред него и да му каже: „Морган Дрейк, все едно дали си пират или не, аз те обичам и искам да прекарам живота си с теб.“
Не, съвсем не беше толкова просто.
Нищо в живота не беше просто.
— Велики боже, ами ако ми се изсмее в лицето? — прошепна с болка тя.
Всичко беше възможно. И кой би могъл да го обвини? Коя беше тя? — Най-обикновено момиче — е стройно наистина, но което се нуждаеше от очила, за да чете и говореше за обществени реформи. Жена, която го бе докарала дотам, че да разбие вратата на каютата си с брадва!
Сигурно има предостатъчно жени, които му се хвърлят на врата, каза си горчиво тя. Прекрасни жени. Кротки, цивилизовани. Които си знаят мястото.
И нито една от тях не бе успяла да го обвърже със себе си. Провалът им й вдъхна малка надежда.
— О, Морган — прошепна едва чуто, — само да знаех какво чувстваш наистина…
La Grande Maison беше построена в стила на големите вирджински къщи, на които Робърт се беше възхищавал в младостта си. След години на доходно пиратстваш и невероятни печалби на покер той бе решил да се засели на остров Санта Мария и да се ожени за дъщерята на местния правителствен чиновник.
Като видя построената от Робърт къща, бащата на Марта с готовност му даде дъщеря си, без обаче да забрави да поиска голяма зестра. Младата жена не остана очарована от избора на баща си, но за щастие огорчението й от тази прибързана женитба не трая дълго. Робърт много бързо съумя да спечели сърцето на съпругата си. Морган ги познаваше от много години като щастливо семейство. Единственото, което Робърт обичаше повече от съпругата и дома си, бяха двете му дъщери.
При спомена за Тереза Морган въздъхна меланхолично. Тя беше прекрасно момиче с дълга златна коса, с мек нрав и покорна. Подобно на майка си, никога не бе казала лоша дума, а усмивката й беше възхитителна.
Само че тази усмивка никога не го караше да трепери от възбуда, както му се случваше всеки път със Серенити.
Въпреки всичките си добри намерения спрямо Тереза Морган никога не съумя да я обикне. Това обстоятелство му причиняваше дълбока болка.
Въпреки това се опитваше да й бъде добър съпруг, ала зовът на морето беше по-силен от всичко.
А сега кръгът се затваряше — той се намираше в същата къща и чакаше да чуе шумолене на поли, което да възвести появата на горещо желаната жена. Непременно искаше да я види. Преди дванайсет години, когато се готвеше да направи предложение на Тереза, трепереше от нерви. Беше му страшно трудно да изрече думите, които си беше намислил, имаше нужда от цялата сила на волята си, за да ги каже най-сетне.
А сега стоеше тук и чакаше да види Серенити.
Гледаше към стълбата и имаше чувството, че чака тук от цели часове. В действителност беше слязъл в голямото, открито фоайе най-много преди половин час. Вити стълби водеха от двете страни на фоайето към следващия етаж. Там живееше тя.
Защо Серенити не идваше?
Морган изръмжа недоволно и отново се учуди на себе си — прославеното му равнодушие го бе напуснало в мига, в който видя за първи път Серенити. Какво име само: Серенити! „Спокойствие“ — за жена, която го даряваше с всичко друго, само не и с мир и покой!
Съдбата очевидно си играеше с него.
— Морган? Наред ли е всичко?
Като чу гласа на Кристин, той се обърна. Тя бе влязла във фоайето през вратата на верандата, от която се слизаше в градината.
— Добре съм.
— Защо тогава ходиш напред-назад, а не седнеш?
— Не ходя напред-назад.
Кристин подигравателно вдигна вежди. Морган си заповяда да остане на мястото си и скръсти ръце.
— Нямаш ли си работа, та ме шпионираш?
Преценяващ поглед затъмни очите й.
— Да, разбира се, че си имам работа. Отивам при мис Джеймс, за да и кажа, че в пристанището току-що влезе луксозен търговски кораб, който ще продължи към Колониите.
Морган усети как кръвта се отдръпна от лицето му. Погледна към Кристин и се намръщи грозно — беше готов да се закълне, че тя се наслаждава на объркването му.
— Моля да ме извиниш… — Тя събра полите си и тръгна към стълбата.
— Почакай! — извика подире й Морган, преди да е успял да се спре.
Тя се обърна и го дари с невинна усмивка.
— Какво има?
Морган трескаво затърси какво да каже. Не тя, той трябваше да се качи горе, за да помоли Серенити да не заминава. Да й каже, че трябва да остане с него.
Отчаяно затърси логична причина, с която да обясни чувствата си. Приемлива причина. Такава, с която може да се живее. Слава богу, много бързо се сети каква трябва да е тя.