Тя се обърна към Морган и лекият бриз погали бузите й.
— За какво искаше да говорим? — попита напрегнато.
За момент той извърна поглед, сякаш събираше мислите си. Когато заговори, гласът му прозвуча дълбоко и дрезгаво.
— Исках да ти кажа, че не бива да си купуваш билет за търговския кораб. Не знаеш какъв е капитанът му, можеш ли да му имаш доверие.
Сърцето й заби като безумно. Наистина ли й казваше това, което тя искаше да чуе? Имаше ли основания да се надява?
— Нима ме молиш да остана при теб?
— Не — отвърна той с такава бързина, че болезнено прониза сърцето й.
Край с желанията. В този момент беше готова да удуши Кристин. Как бе посмяла да я окуражава!
— Съвсем не исках да кажа това — продължи Морган и зарови надеждите й дълбоко в земята. — Имах предвид само, че би трябвало да помислиш много добре, преди да…
— Какво да помисля, преди да…? — изсъска вбесено Серенити. Всяка дума режеше като с нож. Кой беше той, та си позволяваше да я поучава какво да прави? Особено след като бе казал, че не я иска близо до себе си! — Искаш да кажеш, че трябва да помисля много добре, преди да се кача посред нощ на кораб, пълен с мъже, на които не мога да имам доверие. Мили боже — откъде ли познавам тази история? Този път поне знам, че капитанът на кораба не е проклет пират, гонен от… от колко правителства всъщност?
— Само от две, но сега не става дума за това.
— А за какво става дума?
Тонът на Серенити и начинът, по който извърташе думите му, вбесяваха Морган. Това го накара да каже неща, които в действителност не мислеше.
— Откъде имаш пари, за да си купиш билет?
— Това изобщо не те засяга.
— Всичко, което се отнася до теб, ме засяга.
Серенити го зяпна с отворена уста. В очите й се четеше неверие.
— Какво каза? Как ти хрумна това?
— Аз те въвлякох в тази история…
— Не си ме въвлякъл ти, сама съм си виновна. И сама ще се погрижа да изляза от тази глупава ситуация.
— Така е, но като мъж мой дълг е да…
— О, моля те! — извика възмутено Серенити и вдигна ръце. — Пак ли трябва да предъвкваме онзи стар спор?
Разкъсван между желанието да я целуне и да я удуши, Морган избухна в тих смях. Тази жена беше най-сериозното предизвикателство в живота му.
Това беше едно от нещата, които особено харесваше у нея. С такава жена никой мъж нямаше да скучае.
— Няма ли да има поне един момент, в който да не се караме?
Серенити се засмя, протегна ръка и внимателно откъсна една жълта роза. Той проследи като омагьосан как пръстите й нежно се плъзнаха по фините листенца и луната освети профила й.
— Май го правим твърде често, нали? — попита тихо тя.
— Да, права си. — Морган замлъкна. Трябваше веднага да измисли как да я убеди да остане на борда на кораба му. Да измисли причина, която тя не би могла да оспори.
Спасителната идея дойде много скоро.
— Виж какво, ако ми позволиш да те отведа у дома, ще те науча на всичко, което трябва да знае един моряк.
Серенити въздъхна и приседна на една от мраморните пейки.
— Но аз не искам да ставам моряк. Освен това обещах, че няма да напиша нищо за теб, за Джейк и за твоя екипаж. Искам просто да се върна вкъщи.
Морган пристъпи към нея. Тя бе опряла двете си ръце на пейката.
— Но защо? — попита той и проследи как тя сведе глава и впи поглед в обувките си. — Сигурно знаеш какво те очаква там. Клюки, злоба…
— Знам, знам — прекъсна го тя и в гласа й звънна болка. — Знам от първа ръка колко зли могат да бъдат хората. — Вдигна глава към него и лунната светлина заискри в очите й. Той видя в тях душата й. Изпълнена, с желание и копнеж. Това го накара да се запита как би могъл да облекчи болката, блещукаща в кобалтово-сините очи.
— Един ден все ще трябва да се върна вкъщи — изрече тя съвсем тихо. — Колкото по-дълго ме няма, толкова по-трудно става завръщането.
Той искаше да спори с нея, да чуе от устата й какво трябва да каже, за да я накара да остане с него, но не му хрумна нищо подходящо.
По дяволите, той също не знаеше защо толкова иска тя да остане при него! Знаеше само, че ако тя си отиде, ще преживее адски мъчения.
Морган седна до нея на пейката и обхвана лицето й с две ръце. Тя изглеждаше толкова красива под лунната светлина, със светлините и сенките, играещи по лицето й. Светлите очи искряха и той би дал всичко мигът никога да не свършва.
— Искате ли да ме целунете, капитан Дрейк? — попита тя с откритостта, която толкова го възхищаваше.