— И какво, ако кажа да?
— Ще бъда принудена да ти напомня за обещанието, което даде.
— Това ли е, което искаш от мен? Да си отида?
Серенити преглътна мъчително. Беше наясно, че тонът на гласа и копнежът в очите я издават.
Наистина ли той имаше чувства към нея или това беше само нейното собствено желание?
— Не — отговори тя съвсем честно. — Не искам да си идеш.
Затаи дъх и зачака той да я пусне. Вместо това той се наведе напред. Устните й неволно се отвориха.
— Капитан Дрейк?
Серенити усети как хватката му се стегна за миг и веднага след това се отпусна. Морган се отдръпна от нея и се обърна към наближаващата Кристин. Ръцете, които до преди секунда притискаха лицето й, паднаха в скута му.
— Какво има? — изръмжа той.
Кристин отвори широко очи и вдигна вежди.
— Няма за какво да ми крещите, мистър Дрейк. Вие бяхте този, който ми нареди да ви уведомя веднага щом пристигне дърводелецът. Само изпълнявам заповедите ви.
— Какво, по дяволите, го е накарало да дойде толкова късно?
Морган се успокои веднага и въздъхна. После се обърна отново към Серенити.
— Може би друг път, Серенити?
Тя кимна едва забележимо. Той стана и се отдалечи. Кристин се приближи към нея като котка към мишка.
— Правило номер три: постоянно засилвай желанието му.
— Какво искаш да кажеш?
Кристин посочи с глава в посоката, където беше изчезнал Морган.
— Е, какво реши, Серенити? Ще отведем ли добрия капитан пред олтара, или ще се върнеш в Савана с търговския кораб?
За всичко е виновно пълнолунието, каза си Серенити — защото в този момент, докато докосването му пареше върху кожата й, тя взе решението, за което настояваше сърцето й.
— Оставам, Кристин. Кажи какво трябва да направя.
16
Кристин беше като отвързана хрътка. Или като набиращ сила тайфун. Серенити все по-често се питаше с какво е заслужила всеотдайността й.
Двете прекараха следващата сутрин в салона, където Кристин я поучаваше в онова, което наричаше „висшето изкуство на кокетството“.
А според Серенити то беше висшето изкуство на глупостта.
По дяволите! Кой ли бе измислил всички тези смешни жестове и думи? И нима мъжете наистина бяха толкова тъпи, че да се хващат на женското кокетство?
Прехапала долната си устна, Серенити кимна дълбокомислено — да, мъжете наистина бяха толкова тъпи.
— Хайде, Серенити, изправи се — заповяда Кристин и изпъна гръб. — Притвори очи. Не! — изфуча сърдито тя. — Не ти казах да ги затвориш, а само леко да ги притвориш. Ето така… сега вече е добре.
— Но аз не виждам почти нищо!
Кристин вдигна рамене.
— Нали не се разхождаш в гора, пълна със змии. Би трябвало да знаеш къде стъпваш. Ти се стараеш да спечелиш едно сърце. Никога не го забравяй. Любовта е сляпа.
— Като мен, ако продължа да се разхождам с присвити очи.
— Серенити!
— Добре де.
Така мина утрото, докато Кристин й показваше как да ходи, как да говори, как да движи ръцете и главата си… с една дума, цялото изкуство на женското кокетство.
— А сега идва най-доброто! — оповести Кристин и Серенити преглътна, обзета от лошо подозрение. След всички неприятни и глупави неща, които й бе показала Кристин, мисълта за „най-доброто“ й вдъхваше истински страх.
— И какво е то? — попита тя с леко треперещ глас.
— Сега идва смъртоносният удар.
— Какъв удар? — попита неразбиращо Серенити.
— Смъртоносният — повтори натъртено Кристин. — След него мъжът със сигурност пада на колене.
Серенити присви очи.
— Изглежда ми опасно. Какво искаш да направя? Да го ударя по главата с тъп предмет?
Кристин извъртя очи. После извади една ябълка от сребърната купа на масата, поставена между отворените врати на верандата. Пусна я на пода и заповяда:
— Вдигни я!
Серенити изпълни заповедта, но бе спряна с остро изсъскване.
— Виж как ще го направя аз — нареди Кристин и пусна на пода втора ябълка. — Божичко, какво направих! — изохка тя театрално и поклати глава. — А сега — продължи с нормалния си глас — идва моментът, когато той се навежда да я вдигне. Това е твоят шанс да му нанесеш смъртоносния удар. Ще се наведеш в същия момент.
— Защо?
Кристин се усмихна тайнствено.
— Представи си, че ти си Морган, и ще разбереш. Хайде, пусни ябълката.
Серенити се наведе и се, озова точно срещу лицето на Кристин.
Не, не срещу лицето. В полезрението й влезе пищната гръд на приятелката й. От позицията, в което бе застанала, можеше да види цялото деколте на Кристин.
Бузите й се обляха в червенина.
— Но това… това е смешно! Не мога да го направя. — Ръката, която стискаше ябълката, се плъзна несъзнателно към гърдите. — Освен това той ще разбере, че съм го инсценирала нарочно.