— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Е, добре — въздъхна примирено той. — Правя го за теб. Запомни: длъжница си ми.
Кристин се засмя сияещо.
— Ще ти изпратя дрехи. Камериерката ми със сигурност ще намери нещо подходящо — заяви тя и хвана Серенити подръка. — Хайде, мила моя, чака ни работа.
17
Морган нямаше представа какво го очаква. Бе прекарал деня с дърводелците, които ремонтираха кораба му, но в действителност през пялото време искаше да види Серенити.
Оживените, възбуждащи разговори с нея му липсваха почти колкото присъствието й. Не можеше да си представи с какво се занимава тя на острова. По-скоро очакваше да се появи на борда на кораба и да се присъедини към дърводелците с чукче и длето в ръце. Или да отиде при моряците, които кърпеха скъсаните платна.
Но това не се случи.
„Виж, последното, от което имаш нужда, е момичето да се появи тук и да си пъха носа навсякъде. Сега задачата ти е да подготвиш кораба за плаване. Имаш си мисия. Трябва да освобождаваш американци, насила отведени да служат на британските кораби. Мисли за тях, а не за някаква си капризна девойка.“
Той стегна шалчето на врата си и си заповяда да я прогони от главата си. Тя ще си замине, и то много скоро, и вече никой няма да реже резервните му платна и да окачва в каютата му дантелено бельо…
Каква радваща перспектива.
Точно така. Радваща.
— Морган!
Като чу гласа на Джейк, Морган спря на дока. Приятелят му се затича да го настигне.
— Моля те, извини ме пред Марта. Ще закъснея за вечеря.
— Каква работа имаш?
— Опитвам се да настаня екипажа на Хейс в града. Поне половината от моряците нямат никакво желание да се върнат в морето. А аз… — Джейк не довърши изречението, но изпълненият с копнеж поглед, който хвърли към морето, беше достатъчно красноречив.
— Какво има? — попита Морган, учуден, че Джейк не продължи.
— Знаеш ли, смятам и аз да се кача на кораба, който отива в Чарлстаун.
Морган кимна. Знаеше, че ще му е мъчно, когато Джейк си отиде, но го разбираше.
— Искаш да се върнеш при Лорелай, нали?
— Не започвай пак! — изфуча Джейк и очите му светнаха предупредително.
Морган разпери ръце в безмълвна капитулация.
— Нищо не съм казал.
— Хайде, доскоро — засмя се Джейк и го потупа по рамото. — Довечера ще се видим в къщата.
Морган се обърна и се запъти към обора, където бе оставил наетия кон. За първи път разбираше нетърпението на Джейк. Самият той гореше от желание да види отново Серенити.
Денят беше дълъг и много искаше да й разкаже за веселите малки случки, за да чуе искрения й смях. Сигурно ще хареса историята как птицата на Барни е нападнала един от дърводелците, осмелил се да чука в близост до каютата на господаря й. Да не говорим за сбиването между готвача и Кит за последното хлебче… Наистина копнееше да чуе смеха й.
Морган заби шпори в хълбоците на едрия кон и препусна към къщата на Робърт.
Имаше чувството, че е минала цяла вечност, когато най-после стигна до плантацията. Спря пред голямата порта и се запъти право към градината.
Серенити обичаше цветята. Отлично си спомняше как бе галила розата. Като внимаваше да не се убоде, набра букет прекрасни рози и се запъти към къщата с увереността, че тя ще го посрещне с усмивка.
Обзет от тази надежда, той влезе в къщата и предаде шапката си на чакащия слуга. Първият шум, който чу, беше смехът, за който бе копнял през целия ден. Сладкият звук се понесе право към него и го докосна някъде много дълбоко.
Серенити беше в салона отляво. Морган веднага се спусна натам и спря на прага.
Серенити седеше на малък диван, облечена в зашеметяваща рокля от бял сатен, обшита с дантела. Деколтето беше дълбоко изрязано и разкриваше добре закръглени гърди, които с огромно удоволствие би изследвал отблизо. Кестенявата коса беше вдигната в прелестна фризура и дългата й шия беше неустоимо привлекателна.
Устата му се напълни със слюнка.
Лицето й сияеше и тя протегна грациозно ръка, за да…
… за да докосне ръката на мъжа, който седеше до нея!
Усмивката на устните му угасна.
Очите му се присвиха в опасни цепки.
Кой беше натрапникът, който се осмеляваше?
Който се осмеляваше какво?
Да бракониерства в неговата гора?
Тази мисъл го стъписа. Серенити не беше негова. Двамата не бяха свързани по никакъв начин. Той не можеше да предявява претенции към нея… Но да гледа как тя се смее с друг мъж — това беше вбесяващо и събуди в мъжкото му сърце диво желание да забие юмрук в наглата физиономия на съперника.
Точно така — физиономията на другия беше арогантна. Прекалено широки рамене. А пък панталоните му — толкова тесни, че чак изглеждаха неприлично. За какъв се смяташе всъщност, та се осмеляваше да носи такъв панталон в присъствието на дами?