— Какво? — изрева Морган.
Нещастникът се изправи и притисна ръката й до гърдите си, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. Помилва нежната китка и заяви:
— Мис Джеймс, вие ме направихте най-щастливия човек на света. Още от мига, в който ви видях за първи път, разбрах, че самата съдба ни е събрала.
— Той е само един фукльо! — изфуча Морган. — Не можеш да се омъжиш за такъв. Ти си много повече мъж, отколкото този тип ще бъде някога.
В помещението се възцари гробна тишина. Едва тогава Морган осъзна какво бе казал. Лицето на Серенити придоби цвят на зряла череша и само след минута целият й гняв се изля върху него.
— Ти за какъв се смяташ всъщност, Морган Дрейк? Как смееш да ми говориш по този начин? Аз не ти принадлежа. Ти не ме искаш! През цялото време хленчеше, че съм на кораба ти, а сега, когато намерих човек, който може да ме направи щастлива, смееш да заставаш между нас и да го обиждаш. Ти си подлец, Морган Дрейк, достоен за отвращение. Но аз не ти се сърдя за недодяланото поведение, защото ти не си виновен. Това е истинската ти същност.
Побеснял от гняв, Морган беше готов да извърши убийство.
— Ето, виждате ли! — изкрещя триумфално. — Това е тя. Така се държи с хората!
Като видя как очите й се присвиха в тесни цепки, той се стресна за миг, но не разбра предупреждението. Вместо това изтърси непредпазливо:
— Наистина ли искате до края на живота си да сте обвързан с такава жена?
Гневният й вик беше в състояние да разтрогни стъкло. Ала този път само остави незаличимо впечатление в главата му.
— Ако бях мъж, сега щях да те повикам на дуел — изфуча тя, събра полите си и изскочи от стаята.
Едва тогава Морган осъзна, че очите й бяха пълни със сълзи.
Сълзи ли? Това го слиса. Серенити да плаче? Невъзможно!
— Ти си свиня, Морган Дрейк — изрече бавно и тежко Кристин, стана от дивана и се изстъпи пред него. В очите й святкаше истинско отвращение. Гледаше го, сякаш е най-гадното същество на света. — Срамувам се, че някога съм те наричала свой брат.
Преди Морган да е успял да отговори, в салона влязоха Робърт и Джейк.
Робърт спря за миг на прага, впил смаян поглед в капитан Фетхед.
— Стенли? Каква е тази униформа, за бога? Откога си почнал да се труфиш като морски капитан?
Бузите на красавеца пламнаха.
Изведнъж на Морган му просветна. Роклята на Серенити. Съгласието й да се омъжи. Любовното обяснение на „капитана“.
Кристин, която открай време се опитваше да го манипулира.
Изражението в очите на Марта…
— Искаш да кажеш, че този нещастник изобщо не е капитан? — попита тихо той.
— Не, разбира се — засмя се Робърт. — Той е селският ковач.
— Кристин! — прошепна заплашително Морган и направи крачка към нея. Младата дама изпищя и избяга от стаята.
— Моите поздравления, капитан Дрейк — изрече Феърхед с пренебрежителна усмивка. — Успяхте да опразните стаята.
Морган се обърна като ужилен към нещастника, който беше развалил цялата му вечер.
— Поне не изпълнявах ролята на глупака в пиеската на една дръзка хлапачка.
— Вярно е — отвърна Феърхед и почисти несъществуваща прашинка от ревера си. После вдигна глава и враждебно изгледа Морган в лицето. — Вие се държахте като тромав вол. А в този случай аз предпочитам ролята на глупака.
Серенити извади от косата си обсипаните с перли игли и ги захвърли на земята. Болката я утеши. Вече половин час бродеше безцелно из градината. Трябваше да остане за известно време сама, за да дойде на себе си от раните, отворени в сърцето й.
— Глупачка — укори се тя, докато гневно триеше сълзите от бузите си. — Много добре знаеш, че той не се интересува от теб. Защо послуша Кристин, защо?
Безгранично наранена, Серенити потърси в джоба си кърпичка, но там естествено нямаше нищо.
— О, какво значение има това сега! — изплака тя и отново избърса бузите си с ръка.
— Заповядай.
Като чу дълбокия глас на Морган, тя спря като закована, но инстинктивно пое колосаната бяла кърпичка. Вдигна едва-едва поглед към високата фигура, която бе изникнала от сянката.
— Какво искаш? — попита рязко. — Нима не ме обиди достатъчно?
Изтри сърдито очите си и понечи да му върне кърпичката. Морган се покашля и погледна настрана, сякаш беше смутен.
— Нямах намерение да те обидя.
— Е, прекрасно, значи си нанесъл обидата несъзнателно. Ако наистина е така, моля се на бога никога да не видя какво ще направиш, когато наистина поискаш да ме нараниш.
Той протегна ръка към нея.
— Серенити…
— Махай се!
Морган отстъпи крачка назад и спря. Не можеше да я остави така. Под лунната светлина фигурката й изглеждаше толкова крехка и ранима — в тази бяла сатенена рокля и с разрешените къдрици, нападали по раменете. Носеше стегнат корсет и бюстът и изпъкваше примамливо. Гърдите й не бяха толкова големи като на жените, които предпочиташе, но като цяло фигурата й беше зашеметяваща.