— Покажи ми, Серенити — прошепна в ухото й. — Покажи ми какво харесваш.
Отначало тя не разбра, но когато ръката му продължи да я милва, бързо се сети какво да направи.
Морган затвори очи и простена задавено, когато тялото й се притисна към неговото и се плъзна по члена му. Когато излезе почти изцяло, тя се разтвори отново и пак го прие дълбоко в себе си.
Движенията на пръстите му се нагодиха към движенията на хълбоците й и тя продължи да се плъзга плавно нагоре и надолу по тялото му. Морето шумеше в ушите му, докато притискаше лице към копринените й коси.
Тя беше точно толкова прекрасна, колкото беше очаквал. Даже много повече.
В момента, преди той да поеме отново контрола, Серенити го чу да вика името й. Тласъците му се усилиха, станаха още по-диви, пръстите му продължиха да я милват, докато удоволствието избликна от всички пори на тялото й.
Тя изпищя и отново усети изливането на семето му в утробата си. Никой от двамата не бе в състояние да се раздвижи, когато, все още съединени, се отпуснаха изтощено на рамката на прозореца.
Когато дишането му отново стана нормално, Морган се отдели от нея и я обърна с лице към себе си.
— Ти си най-невероятната жена, която някога съм срещал — изрече задавено и нежно помилва бузата й. Серенити остана безмълвна.
След няколко минути се отдели от него и отиде до средата на каютата. Погледна го втренчено и по блясъка в очите й той разбра, че иска да му каже нещо извънредно важно.
— Морган, искам да знаеш, че никога няма да съжалявам за онова, което направихме.
Тези думи го зарадваха. Той се приближи до нея и протегна ръце да я прегърне.
Тя плъзна ръка по гърдите му и пръстите й се заровиха в тъмните кичурчета. Погледът й следеше движенията на ръката и не смееше да се вдигне към лицето му.
— Надявам се да запазиш добри спомени за мен, защото утре ще се разделим.
— Къде отиваш? — попита той. Сърцето се блъскаше като лудо в гърдите му.
Защо тя искаше да си отиде след всичко, което се бе случило помежду им? След всичко, което бяха споделили един с друг?
— Вкъщи — отговори тя с меланхолична въздишка. — Търговският кораб отплава утре и аз ще замина с него.
— Какво? — изрева вбесено Морган.
— Не се сърди, моля те. Ти знаеш не по-зле от мен, че не можем да продължаваме така. Особено сега.
— Не можеш да си отидеш — настоя той. — Особено сега.
— Не ставай смешен. — Тя се отдели от него и започна да се облича.
— Аз ли ставам смешен? — изсъска Морган. Озова се с един скок при нея и я сграбчи за раменете. — Не аз имам намерение да си отида, нали?
— Наистина ли? — Серенити внимателно свали ръцете му от раменете си и го погледна дълбоко в очите. Той видя ясно болката й, страха. И най-лошото от всичко — решителността й. Дивата решителност, която святкаше в очите й винаги когато си беше наумила нещо.
— Не ми казвай, че не смяташ още днес да се върнеш в морето, към предишния си живот.
— Да, смятам — призна той, — но ти ще останеш с мен, на борда на моя кораб.
— Като каква? — попита горчиво тя. — Като твоя любовница? Като твоя курва?
Лицето му се разкриви от гняв.
— Никога вече не казвай тази дума.
Серенити извърна поглед и вдигна роклята си от пода.
— Не се опитвам да те завлека пред олтара, Морган. Не искам да ти причиня болка. Но ако остана, никога вече няма да се върна вкъщи с високо вдигната глава.
— Тогава не го прави — помоли задавено той и взе роклята от ръцете й. — Остани при мен.
Серенити изтръгна роклята от ръцете му и я остави на стола. Устните й бяха решително стиснати.
— Няма да го направя — отсече тя и облече ризката си. — Видях как живееш. Видях как се биеш. Ами ако някой ден те убият пред очите ми?
Обърна му гръб и попита глухо:
— Какво ще стане тогава с мен? Моряците ти ще продължат ли да стоят на разстояние?
Стегна корсета си, обърна се и застана плътно пред него, докато той си блъскаше главата да намери убедителен аргумент, за да я накара да остане.
— А може да се случи и да те вземат в плен, Морган Дрейк! Знам какво правят тогава с курвата на капитана. Повярвай ми, не искам да ме предават от ръка на ръка в британския екипаж!
Морган ужасено поклати глава.
— Кой ти е разказвал такива истории?
— Сега това не е важно.
— Никога не бих допуснал да ти се случи нещо!
— Но не можеш да ми го гарантираш. Никога — отвърна тихо тя. Протегна ръка и помилва устните му с върховете на пръстите си. Погледна го изпитателно в очите и той отчаяно затърси решение. Ала дълбоко в себе си знаеше истината.