— В морето може да се случи всичко — продължи тя. — Кит ми разказа колко трудно се печелят морските битки и колко често си вземал на борда оцелели от уж победили кораби.
Проклятие! Защо Кит й бе казал истината и защо точно сега трябваше да се аргументира така логично?
Някога не можа да защити сестра си, защото беше в морето, а днес не можеше да даде гаранция на Серенити, че никога няма да загуби битка.
Като си припомни как любимият му кораб „Росана“ потъна миналата година, Морган безпомощно изскърца със зъби.
Серенити имаше право. Бе станало точно така, както каза: те спечелиха битката, но корабът им беше сериозно повреден и в крайна сметка потъна. Не загуби много от хората си, но все пак…
Серенити отпусна ръка и в очите й светна болка.
— И двамата знаем, че никога няма да се върнеш на сушата. Морето е в кръвта ти. То и ти сте едно. Никога не бих те помолила за повече от това, което можеш да ми дадеш. — Отстъпи назад и заключи: — Затова е по-добре да си отида.
Тя събра останалите си дрехи, облече се бързо и напусна каютата.
Не! — изкрещя нещо дълбоко в него. Не можеше да й позволи да си отиде.
Грабна панталона си и бързо го навлече.
— Къде отиваш, момиче?
Морган спря насред движението и се заслуша в разговора между Ушакий и Серенити, който се водеше само на няколко крачки от вратата му. Ушакий тъкмо бе приключил с вахтата и вероятно отиваше да си легне.
— Отивам си, Ушакий. Време е да се върна вкъщи.
— Не бива да излизате сама навън, мадам. Още е нощ. Някой може да ви нападне. Нима мислите, че ще стигнете сама до брега? Как — с плуване ли? Позволете да ви придружа до дома, където сте отседнали. Не искам да ви се случи нещо ужасно.
Морган си представи живо как изглеждаше в този момент Серенити — меката усмивка на устните й, тъжните очи, вдигната към доброто лице на Ушакий.
— Много ти благодаря. Оценявам високо жеста ти.
Гласовете бързо заглъхнаха. Серенити си бе отишла. Морган захвърли ризата си на пода и падна тежко на леглото. Едва сега бе осъзнал окончателността на решението й.
19
Тази нощ Морган не затвори очи. През цялото време лежа неподвижен в койката си. Едната ръка под главата, с поглед в черния таван, измъчван от невесели мисли.
Отново и отново виждаше пред себе си Серенити — очите й блестяха, тялото й се извиваше под неговото.
Изразът на лицето й, когато излезе от живота му, изпълнена с достойнство.
Той пое дълбоко въздух, защото болката разкъсваше гърдите му. Имаше чувството, че са му изтръгнали сърцето.
Серенити си бе отишла.
И той я пусна да си отиде. Просто й обърна гръб и я остави да изчезне от живота му.
— Наистина съм само един жалък страхливец — промърмори замислено и го повтори няколко пъти.
Дълбоко в себе си обаче знаеше, че така е най-добре. Тя беше права. Дори да се оженят и тя да пътува с него, рано или късно ще забременее и тогава какво?
Не можеше да отгледа собственото си дете на борда на кораба си. Дори не искаше да се опитва.
По дяволите! Само мисълта, че корабът му ще потъне, а Серенити и децата им ще са на борда и той няма да има никаква възможност да ги спаси…
Представи си още как се носят по вълните с пречупени мачти, как гладуват и очакват спасение, което не идва, и му стана зле.
Не би понесъл това.
Добре постъпи, като я остави да си отиде.
Все някак ще го преживее. Ще се опита да я забрави. Нали бе оцелял досега? Болката не беше нищо ново за мъж като него, прекарал почти целия си съзнателен живот с нея.
Утрото дойде за Серенити твърде рано. Застанала до прозореца в La Grande Maison, тя наблюдаваше как слънцето бавно изгрява над острова. Чуваше как слугите долу ставаха един след друг и се захващаха за работа. Отваряха се прозорци, приготвяше се закуска.
Кристин великодушно й бе предоставила няколко рокли и други необходими вещи за пътуването до дома. Голямата пътна чанта вече беше затворена и чакаше на леглото.
Когато се върна в къщата в ранните утринни часове, Кристин я чакаше и Серенити й довери какво се бе случило между нея и Морган. Каза й и за решението си да замине.
Кристин направи всичко възможно да я разубеди, но Серенити държеше на своето. Накрая Кристин се предаде и отиде да спи.
Някой почука тихо на вратата.
— Мис Джеймс?
Гласът беше на камериерката на Кристин.
— Влез — извика тя.
Камериерката открехна вратата.
— Каретата ви чака, мис.
— Благодаря. — Серенити се отдели от прозореца и се запъти с треперещи крака към вратата. Моментът бе настъпил. Отиваше си вкъщи.