Той я погледна невярващо.
— Не ви разбирам.
Серенити въздъхна и хвърли бърз поглед към кораба на Морган.
— Вече не вярвам в приказки. „И двамата живели щастливо до края…“ — в живота няма такова нещо.
Екипажът на търговския кораб тичаше забързано насам-натам, за да подготви всичко за отплаването.
— Накъде сте се запътили? — попита равнодушно тя. — И вие ли се прибирате вкъщи?
— Точно така. Вече не издържам без жена си.
Какво не би дала Морган да каже същото за нея.
— Сигурна съм, че много й липсвате.
— Не, не сте — отвърна той и в очите му светнаха весели искри. — Вероятно се питате какво намира у мен. Ако искате да знаете истината — и аз си задавам същия въпрос, всеки ден.
Истината в думите му я накара да се изчерви.
— Защо изобщо напуснахте жена си?
— Морган имаше нужда от мен.
— Вие държите много на него, нали?
Джейк избухна в смях.
— Понякога.
— Защо не сте го убили, когато сте го взели в плен, Джейк? — попита сериозно Серенити.
Джейк въздъхна и по лицето му пролича, че въпросът му е неприятен. Мълча толкова дълго, та Серенити помисли, че няма да й отговори. Накрая все пак отвори уста:
— Морган има повече кураж от всички мъже, които познавам. Още когато беше малко момче, имаше смелостта на лъв. Как да унищожа такъв човек?
Серенити се замисли. Животът често играеше странни игри. Ако Джейк беше убил Морган в онзи съдбоносен ден, всички мъже, които Морган бе спасил от британците, щяха да си останат във военния флот и…
И тя никога нямаше да познае любовта. Никога нямаше да разбере какво означава да се люби с мъж…
Един живот винаги беше свързан с много други.
— Трябва да се извиня пред вас за много неща — продължи Джейк. — Не биваше да ви отвличам от семейството ви.
Извинението я смая.
— Наистина съжалявам, мис Джеймс, защото заради мен трябваше да преживеете и болка, и страх. Знам, че нашето познанство не започна при най-добрите условия, но се надявам да ми простите. — Той й протегна ръка и попита просто:
— Е? Ще бъдем ли приятели?
— Вече сме приятели, Джейк — отговори искрено Серенити.
В момента, когато си стиснаха ръце, платната се издуха от вятъра и корабът бавно се насочи към открито море.
Серенити не можа да устои на порива да застане до релинга и да хвърли последен поглед към „Отмъстителя“. Джейк я последва.
— Знаете, че ви предстои трудно време. Какво ще разкажете, като се приберете у дома?
Серенити въздъхна тежко.
— Истината.
Джейк я погледна изненадано.
— Какво друго ми остава? — попита тя. — Аз съм ужасно лоша лъжкиня.
— Сигурен съм, че ще ви хрумне нещо по-добро. Защо не им разкажете, че сте избягали с любимия си и съпругът ви е бил убит? Или че ви е напуснал — разбира се, след като сте се венчали в църква?
Добра идея. Но не би могла да я осъществи.
— Не, Джейк. Моето семейство заслужава истината.
— От истината боли. Не искате ли да им спестите болката?
Серенити си представи баща си, спомни си как се бе отнесъл към Частити, когато я видяха насаме със Стивън — студен, дистанциран. Непримирим.
— Ще ви кажа нещо — продължи Джейк. — Нямам нищо против да изиграя ролята на ваш съпруг. Ще се скарам с баща ви и ще си отида, за да не се върна никога вече.
Серенити избухна в смях.
— Оценявам предложението ви, Джейк, наистина, но един ден всичко ще излезе наяве. Моят живот е посветен на задачата да казвам истината на хората. Затова пиша. Не вярвам, че бих могла да живея с лъжа. Заклела съм се никога да не съжалявам за онова, което съм направила, и ще спазя клетвата си.
Мъжът кимна с разбиране.
— Ако някога ви потрябва добър приятел, просто ме уведомете и веднага ще дойда. Ще се погрижа да не ви се случи нищо лошо.
— О, внимавайте, Блек Джейк Рийс — отвърна тя с шеговит тон. — Бъдете по-предпазлив, иначе ще си помисля, че наистина сте мил човек, а не страшилището на моретата.
На лицето му изгря широка усмивка.
— Браво, момиче. Открихте най-дълбоко пазената ми тайна. Сега непременно трябва да ви убия.
Серенити избухна в смях.
— Не се притеснявайте. Това е още една от тайните, които ще отнеса в гроба.
— Мис Джеймс? — Един от лоцманите се бе приближил към тях.
— Да? — Серенити го погледна над рамото на Джейк.
— Капитанът ме помоли да ви покажа каютата ви.
Серенити кимна, извини се на Джейк и последва лоцмана долу. Каютата й беше средно голяма, чиста и подредена, с малка койка, закована за стената.
— Капитанът скоро ще дойде да види дали всичко е наред.
— Благодаря ви — отвърна тихо тя.
Лоцманът си отиде.
Щом остана сама, Серенити седна на койката и за първи път позволи на болката да я завладее напълно. Морган окончателно бе излязъл от живота й. Никога нямаше да се върне.