— А сега можете да се прехвърлите в дворцовата носилка.
После извика някаква команда. Притичаха четирима носачи в красиви сребристи одежди, понесли изящен паланкин с позлатени дръжки и брокатени завеси. След като съдията и младата жена седнаха в него, ги понесоха безшумно по мраморната настилка на двора, а пред тях крачеше сержантът. Просторният двор бе ярко осветен от безброй копринени фенери, провесени от високи, лакирани в червено стълбове. Наоколо се шляеха десетки стражници, всеки в пълно снаряжение, с арбалети и дълги стрели в колчани. На следващата площадка цареше спокойствие: придворни в широки сини одеяния сновяха между тежките колони, ограждащи откритите галерии. Съдията Ди посочи към езерцата с лотоси и ромонливите водоскоци.
— Цялата вода тук идва от реката, предполагам?
— Нали затова се казва Крайречен дворец — сопна се момичето.
Двамата стражници с дълги алебарди спряха носилката пред двойна врата с позлатени решетки. Сержантът съобщи целта на посещението и тръгна назад. Стражниците спуснаха плътно завесите и ги закопчаха отвън. Двамата в паланкина отново останаха на тъмно.
— На външни лица не е позволено да оглеждат разположението на вътрешния дворец — благоволи да му обясни девойката.
Съдията си припомни, че върху картата в кабинета на капитан Сю районът на Крайречния дворец бе означен с празен бял квадрат. Съответните служби бяха просто изрядни при спазване на мерките за сигурност. Той опита да отгатне посоката, в която се движеха, но твърде скоро се обърка от многобройните завои и стъпала, по които се изкачваха и слизаха. Най-сетне положиха носилката на земята. Завесата се отдръпна и един едър мъж в тежко снаряжение, със заострен, украсен с дълги цветни пера шлем им каза да слизат. Не по-малко снажен негов колега почука с дръжката на голата си сабя по двойна врата от ковано желязо. Съдията успя да зърне настлан двор, ограден с висока стена, боядисана в наситен морав цвят. После желязната порта се разтвори и един дебелак им направи знак да влязат. Беше облечен в дълга, везана със злато роба и носеше лъскава конусовидна черна шапка. По широкото му отпуснато лице с голям месест нос нямаше никакъв косъм. Този тлъст евнух кимна фамилиарно на момичето, после се обърна към съдията с писклив глас:
— Негово превъзходителство главният евнух иска да говори с вас, преди да пресечете Златния мост, доктор е.
— Майка ми е много зле — намеси се рязко девойката. — Докторът трябва незабавно да я види.
— Негово превъзходителство даде изрични нареждания — отвърна спокойно едроликият. — Ще бъдете тъй добра да изчакате, госпожице. Оттук, ваша светлост.
И той посочи един дълъг безлюден коридор.
ГЛАВА V
Съдията Ди разрешава съдбовна дилема;
една ослепителна жена му възлага мисия, пълна с неизвестности
Съдията Ди с тревога си помисли, че има не повече от половин минута, за да вземе решение. Точно толкова щеше да отнеме пътят до позлатената врата в края на коридора.
Досега той не осъзнаваше съвсем ясно, че в положението му има нещо нередно, тъй като човекът, който го беше призовал по толкова необичаен начин, явно бе влиятелна фигура, и при това бе надлежно известен за истинската му самоличност от лукавия капитан Сю. Въпросната особа държеше да запази в тайна истинската причина за посещението му и се бе нагърбила с пълната отговорност за влизането на магистрата в двореца по тъй неправомерен начин. Но очевидно неизвестният му патрон не бе предвидил евентуална намеса на главния евнух. В предстоящия разговор съдията трябваше или да лъже съзнателно един от най-високопоставените дворцови служители, което бе в пълен разрез с основните му принципи за служба на държавата, или пък да признае истината, без да е в състояние да предвиди възможните последствия от постъпката си. Истината би могла да навреди на благородна кауза, но и би могла да предотврати някой коварен заговор. Той успя да се овладее. Ако някакъв корумпиран дворцов служител или чиновник се опитваше да го въвлече в пъклен замисъл, значи той, съдията, по един или друг начин се бе оказал недостоен за идеалите за чест и справедливост, към които се стараеше да се придържа, и следователно напълно заслужаваше позорната смърт, която го заплашваше, ако излезеше наяве истинската му самоличност. Това заключение му възвърна самообладанието. Докато дебелият евнух чукаше на вратата, съдията попипа ръкава си, за да извади една от червените визитни картички, които бе надписал в „Синята чапла“.
Веднага след като прекрачи прага, той коленичи и почтително вдигна с две ръце картичката над склонената си глава. Някой я пое от него и той чу разменени шепнешком слова. След това един писклив глас изрече нетърпеливо: