— Да, да, знам всичко. Вдигнете лице, доктор Лян!
Съдията повдигна глава и с изненада установи, че се намира не в разкошна канцелария, както бе очаквал, а в доста елегантно обзаведена библиотека, достойна за учен с изискан вкус. От двете страни се виждаха високи лавици, претрупани с томове в брокатени подвързии и с ръкописни рула, а широкият прозорец в дъното гледаше към прекрасна градина с множество цветя, разцъфнали сред изкуствени скали, едва прозиращи през гъстото им покривало. Върху широкия перваз бяха наредени орхидеи в многоцветни саксии от фин порцелан. Дискретният им аромат изпълваше тихата стая. Зад червено писалище един прегърбен старец се бе разположил в огромно резбовано кресло от махагон. Широка роба от бляскав твърд брокат висеше като палатка от тесните му немощни рамене. Жълтеникавото лице с тънки сиви мустачки и проскубана козя брадица изглеждаше дребно и някак смачкано под високата тиара, богато украсена със златен филигран и обсипана с блестящи скъпоценни камъни. Висок широкоплещест мъж, облечен изцяло в черно, стоеше изправен зад креслото.
С безстрастно изражение той остави една червена копринена броеница да се изплъзне от едрите му космати длани. Известно време старецът само наблюдаваше съдията с безизразните си очи, прихлупени от тежки клепачи. След това промълви:
— Изправете се и елате насам!
Съдията бързо се надигна и пристъпи три крачки напред. Стори нисък поклон, след което прибра длани в нагънатите си ръкави и зачака главният евнух да го заговори. Тежко дишане зад гърба му подсказваше, че дебелият евнух е застанал съвсем плътно до него.
— Защо й е хрумнало на госпожа Хортензия да ви вика? — раздразнено попита старецът. — Та тук разполагаме с четирима отлични лекари.
— Стоящият пред вас — отвърна почтително съдията Ди — не би посмял, разбира се, да се мери с изтъкнатите лечители, служители на двореца. Но така се случи, че по чиста случайност имах честта да облекча подобно страдание у почитаемия Куо. Вероятно в своята безкрайна доброта почитаемият Куо е дал на госпожа Хортензия доста преувеличени отзиви за скромните умения на човека пред вас.
— Разбирам — главният евнух бавно поглади костеливата си брадичка, оглеждайки мрачно съдията. Внезапно изправи глава и отсечено нареди: — Оставете ни сами!
Човекът в черно тръгна към вратата, следван от дебелия евнух. Щом затвориха, старецът се надигна бавно от креслото. Ако не беше тъй прегърбен, вероятно би достигал на ръст самия съдия.
— Искам да ви покажа моите цветя. Елате насам — с погаснал глас изрече старецът и немощно се потътри към прозореца. — Тази бяла орхидея е от много рядък вид и е изключително трудна за отглеждане. Притежава деликатен, едва доловим аромат.
Съдията Ди се наведе над цветето, докато старият евнух продължаваше:
— Сам се грижа за нея, лично аз, и то всекидневно. Дори и на хора като мен, докторе, не е напълно отнета привилегията да дават и да поддържат живот.
Съдията се изправи.
— Съзидателният процес наистина е нещо всеобхватно, ваше превъзходителство. Онези, които смятат, че това е монопол само на обикновените мъже, несъмнено са глупаци.
— Голяма утеха е — каза малко тъжно събеседникът му — един разговор насаме с интелигентен човек. В двореца има твърде много уши и очи, докторе. Наистина твърде много — после запита с почти свенливо изражение на полузатворените си очи: — Бихте ли ми казали защо сте си избрали медицината за професия?
Известно време съдията мисли какво да отговори. Въпросът можеше да се тълкува по два начина. Той реши да не рискува.
— Нашите древни мъдреци учат, ваше превъзходителство, че болестта и страданието са отклонения от великия вселенски ред. Мислех навремето, че ще намирам удовлетворение в опита да върна тези отклонения към естественото им състояние.
— Тогава вероятно сте си дали сметка, че успехите неизменно се редуват с провали.
— Смирено съм приел границите на човешкото дръзновение, ваше превъзходителство.
— Именно това е правилният подход, докторе. Напълно вярно.
Той плесна с ръце. Когато дебелият евнух се появи, старецът му съобщи:
— Доктор Лян има позволението ми да премине отвъд Златния мост.
После се обърна към съдията и изрече уморено:
— Надявам се тази ваша визита да е напълно достатъчна. Искрено сме загрижени за здравето на госпожа Хортензия, но не можем да позволим тук постоянно да влизат и да излизат външни хора. Сбогом.