Съдията Ди направи поклон доземи. Главният евнух седна отново зад писалището си и се сведе над своите книжа. Дебелият евнух поведе съдията по коридора, в чийто край ги очакваше младата жена. С преиграна ведрост той й съобщи:
— Разрешава ви се да преведете доктора, госпожице.
При тези думи тя се врътна на пети и тръгна напред, без да благоволи да му отговори. Дългият коридор завършваше с голяма кръгла врата, охранявана от двама едри стражници. По знак от дебелия мъж те я отвориха и тримата пристъпиха в красиво подредена градина с разцъфнали дървета, пресечена от тесен канал. Над него се издигаше сводест мраморен мост, едва три стъпки широк. Пищна позлата покриваше изящно изваяния му парапет. Непосредствено отвъд него се извисяваше висока, боядисана в мораво стена с една малка вратичка в нея. През зида надничаше само краят на извитата стряха от покрития с жълти плочки покрив на уединения дворец.
Евнухът се закова на място пред моста.
— Ще ви изчакам тук, докторе.
— Ще има да чакаш, додето изсъхнеш като вейка, дебелако! — сопна му се момичето. — И да не си посмял да стъпиш с крачището си на моста!
Докато тя го водеше напред, съдията осъзна, че навлиза в забранената зона, обитавана от Третата принцеса. Две придворни дами го въведоха в просторен вътрешен двор, из който под плачещи върби с полюшващи се вейки безгрижно пристъпваха няколко млади жени. Щом групата хубавици зърнаха новодошлите, се разнесе възбуден шепот, при което обсипаните със скъпоценности прически на озъртащите се главици заблещукаха на лунната светлина. Придружителката на съдията го въведе през малка странична врата в бамбукова градина с открита веранда в дъното. Една приветлива на вид матрона приготвяше чай върху масичка. Поклони им се любезно и прошепна на момичето:
— Нейно превъзходителство току-що получи силен пристъп на кашлица.
Девойката кимна и въведе съдията в разкошно обзаведена спалня. Докато тя залостваше вратата, съдията Ди огледа с любопитство огромния креват, закриващ по-голямата част от стената в дъното. Пред брокатените балдахини бе сложена висока кръгла табуретка с малка възглавничка на нея.
— Доктор Лян пристигна, мамо — съобщи момичето.
Балдахинените завеси се открехнаха едва-едва и оттам се показа сбръчкана длан. Тънката китка бе обхваната от изящна бяла ахатова гривна, изваяна във формата на дракон, захапал опашката си. Девойката намести дланта върху възглавничката, след което се отдръпна до заключената врата.
Съдията Ди остави докторската си чанта на табуретката и опипа пулса с палеца си. (Правилото бе, че лекарите не бива да зърват нищо повече от ръката на знатните пациентки и са длъжни да поставят диагнозата само чрез измерване на пулса.) Внезапно жената зад завесите му прошепна задъхано:
— Минете през вратата вляво от спалнята ми. Бързо!
Съдията сепнато пусна китката и заобиколи леглото. Върху тъмната тапицирана стена в дъното се открояваха три високи врати. Той побутна най-близката до кревата и тя се завъртя безшумно около оста си. Съдията влезе в нещо като преддверие, осветено от лампа с бял копринен абажур на висока подставка.
Под нея в края на широка абаносова пейка седеше жена. Тя се беше задълбочила в разтворена отпреде й книга. Съдията се отпусна на колене веднага щом зърна царствената й одежда с дълги ръкави, съшита от жълт брокат, символ на императорската власт. Двамата бяха сами в тихото помещение. Чуваше се единствено лекият пукот на цепеницата от санталово дърво, която тлееше в старинна бронзова камина пред кушетката. Синият дим разнасяше навред упоителния си аромат. Жената вдигна глава от книгата и промълви с ясен мелодичен глас:
— Станете, Ди. Разполагаме с много малко време и ви позволявам да си спестите формалностите на етикета — тя положи разтворената книга на пейката и го загледа с големите си тревожни очи.
Той затаи дъх. Пред него беше една от най-прекрасните жени, които бе виждал през живота си. Бледото й лице, съвършено в своя овал, бе обрамчено от тежки лъскави коси, събрани в изящен кок с две дълги фиби, чиито краища завършваха със зеленикави топчета от прозрачен нефрит. Под гладкото й високо чело се извиваха тънки дълги вежди, а малката уста аленееше като череша под деликатно изваяното носле. Цялата й осанка излъчваше достолепие и същевременно непринудеността на сърдечна и открита натура. Тя продължи бавно:
— Призовах ви тук, Ди, тъй като ми казаха, че сте изключителен следовател и предан служител на престола. Направих го по такъв необичаен начин, понеже проучването, което ще ви възложа, трябва да се пази в най-строга тайна. Преди два дни около полунощ бях в павилиона върху външната стена, над реката. Съвсем сама — тя хвърли тревожен поглед към сребристата драперия, провесена от двете страни на високия прозорец с решетка. — Светеше чудна луна, също като тази вечер, и аз застанах до прозореца, за да се насладя на гледката. Преди това обаче свалих огърлицата си и я сложих върху масичката за чай вляво от входа. Тази огърлица, Ди, принадлежи на императорската съкровищница. Направена е от осемдесет и четири необикновено едри, грижливо подбрани бисера. Баща ми я подарил на мама, а след нейната смърт тя премина у мен.