— Това полковник Кан ли беше? — запита той лейтенанта.
— Да, ваша светлост.
Той заведе съдията в първия двор, където го очакваше същият черен паланкин, който го беше довел от „Синята чапла“. Пътникът влезе вътре и след миг го понесоха през високата порта.
След като пресякоха широкия мраморен мост над крепостния ров, съдията Ди дръпна завесите на прозореца, за да освежи пламналото си лице на вечерната хладина. Чувстваше огромно облекчение от факта, че фалшивият му документ за самоличност не бе събудил подозрения. Но как би трябвало да тълкува явното съмнение най-напред на главния евнух, а преди малко и на управителя на двореца? Дали тези висши сановници винаги се отнасяха с такова подозрение към външните посетители? Или пък по някакъв начин бяха замесени в кражбата на огърлицата?
Не, догадките му отиваха твърде далеч! Разбира се, че бе невъзможно толкова високопоставени служители в императорския двор да паднат дотам, че да станат съучастници в кражба. За тях парите не представляваха изкушение, защо да рискуват. Внезапно съдията се изправи разтревожен на седалката. Дали не бе възможно бисерната огърлица да е просто залог в някаква заплетена дворцова интрига, в подмолна борба за надмощие между враждуващи клики? Това обясняваше недоверчивостта на принцесата, желанието й да запази в тайна истинската цел на посещението му дори от най-доверените си подчинени, главния евнух и управителя на двореца. От друга страна, ако един от тях или и двамата едновременно бяха замесени по някакъв начин в кражбата на огърлицата и го подозираха, че се е срещнал с принцесата, от която е получил информация, защо го бяха пуснали без обстоен разпит? На този въпрос имаше само един логичен отговор. Не се опитаха да го задържат само защото не смееха открито да се противопоставят на принцесата. Възнамеряваха да се отърват от него извън двореца по начин, който да мине за нещастен случай. Потърси пипнешком под седалката. Меча му го нямаше. В мига, когато направи това неприятно откритие, носачите положиха паланкина му върху земята. Висок мъж в черно отметна завесите на вратата.
— Моля, слезте, ваша светлост. Ето по този път след няколко минути ще сте в града.
Това не беше същият предводител, който го бе взел от странноприемницата. Съдията Ди слезе от носилката и се огледа неспокойно. Намираха се посред борова гора. Носачите го наблюдаваха с безизразни лица.
— След като градът е толкова наблизо — запита той натъртено водача, — не е ли по-добре да ме закарате до моята странноприемница? Уморен съм.
Но когато понечи да влезе обратно в паланкина, мъжът му препречи пътя.
— Много съжалявам, ваша светлост, но изпълнявам заповеди.
Носачите качиха паланкина върху раменете си, ловко го завъртяха обратно и се втурнаха тичешком по пътя, от който бяха дошли, като водачът им подпираше задната част. Съдията остана съвсем сам сред високите борови дървета.
ГЛАВА VII
Съдията Ди намира неочаквана подкрепа;
Учителя с кратуната нагледно го убеждава в силата на празнотата
Известно време съдията Ди стоя на място, подръпвайки замислено дългите си бакенбарди. Явно над него висеше сериозна опасност, а той не можеше да стори почти нищо, може би само да се махне от пътя и да се скрие в гората. Но и това едва ли би помогнало особено, тъй като евентуалните убийци, пратени за него, със сигурност щяха да познават отлично района и може би вече бяха стегнали обръч около тази част на гората. Той се опита преди всичко да прецени доколко основателни са страховете му. Много слаба беше възможността носачите да са получили инструкция от госпожа Хортензия, която по някаква причина не е желаела в града да го видят как пристига с дворцовия паланкин. За сметка на това по всяка вероятност сержантът от главния вход бе претърсил носилката и бе прибрал меча му изпод седалката. Трябваше да предприеме нещо, за да си го върне, тъй като това беше извънредно ценно оръжие, изработено преди векове от прочут майстор, реликва, предавана по наследство в семейството му от поколения. Той мушна плоската лекарска кутия в пазвата си, потули се в сянката на дърветата и предпазливо тръгна напред успоредно на пътя. Не биваше да става лесна мишена за спотаен стрелец.
Час по час спираше и се ослушваше. Не долавяше и помен от преследвач, но пък и никакъв звук не му подсказваше, че наближава покрайнините на града. Тъкмо когато понечи да свие в една отбивка, чу отпреде си някакво пръхтене. Побърза да залегна в храстите и наостри докрай уши. Сега пък изпука съчка, съвсем наблизо. Той се запромъква внимателно през сплетените шубраци, докато зърна едро очертание, тъмнеещо между боровете. Беше едно старо магаре, което пасеше трева.