Щом го доближи, съдията забеляза две патерици, подпрени на чворестия дънер на огромно дърво край пътя. Под него върху обрасъл с мъх камък седеше с отпуснати рамене Учителя с кратуната. Беше със същата изкърпена кафява роба, но посивялата му глава беше без шапка, като само кичурът най-отгоре беше обвит с черна кърпа, традиционна принадлежност от облеклото на даоистките отшелници. Кратуната стоеше до краката му. Старецът бавно вдигна очи към съдията.
— Доста сте окъснели навън, докторе.
— Излязох да се поразходя на свеж въздух и като че ли се загубих.
— Къде е мечът ви?
— Казаха ми, че околностите на града са напълно безопасни и че няма смисъл човек да носи оръжие.
Учителя изсумтя неодобрително.
— Би трябвало да сте наясно, че не бива да се вярва на всичко, което приказват хората. Както може да се очаква от истински лекар — той потърси пипнешком патериците зад гърба си. — Е, добре, отново ще ви стана водач. Хайде, няма да ви е трудно да следвате това престаряло добиче.
Учителя завърза кратуната за пояса си и възседна магарето. Съдията Ди почувства огромно облекчение. Врагът едва ли щеше да посмее да го нападне открито, докато имаше за спътник толкова известна личност като Учителя. След като повървяха някое време, той промълви с лека усмивка:
— Знаете ли, когато ви срещнах в гората днес следобед в другия край на града, доста се изплаших. Очите ми бяха преуморени, а и беше сумрачно. За миг си помислих, че виждам мой двойник.
Учителя с кратуната подръпна юздата на магарето.
— Не говорете така лековато за сериозни неща — каза с укор той. — Никой от нас не е една-единствена личност, всички сме сбор от множество. Но ни е удобно да забравяме за несъвършените си съставки. Ако една от тях успее да ви се изплъзне и след време се озовете очи в очи с нея, ще я вземете за привидение. И то доста натрапчиво привидение, докторе — той млъкна и се ослуша. — Като говорим за призраци, нямате ли усещането, че някой ни следи?
Сега вече и съдията Ди долови шумолене в храсталака. Грабна бързо една от патериците и прошепна:
— Ако ни нападнат, гледайте да се измъкнете. Аз мога и сам да се оправя, владея боя с тояги. Не се тревожете!
— Не се тревожа изобщо, тъй като на мен никой вече не може да ми навреди. Аз съм само една празна обвивка, докторе. И то от години насам.
Четирима мъже се изпречиха на пътя пред тях. Носеха панталони и жакети от груб плат, косите им бяха превързани с червени ленти. Всичките стискаха мечове, а двама от тях — и къси копия. Единият сграбчи юздите на магарето, другият вдигна копието си и изръмжа към съдията:
— Гледай да не правиш резки движения, негоднико!
Съдията Ди понечи да замахне с патерицата, но в същия миг усети остра болка между ребрата.
— Без глупости! — прогърмя нечий глас зад гърба му.
— Върнете ми патерицата, докторе — каза Учителя с кратуната. — Нуждая се и от двете.
— А с тоя дъртак какво да правим, шефе? — запита човекът с копието.
Мъжът зад съдията изруга.
— Ще отведем и него. Такъв му бил късметът. Съдията отново усети острието на меча в гърба си.
— Хайде, тръгвай!
Той прецени, че не може да предприеме нищо, поне засега. Негодниците бяха no-скоро наемни убийци, отколкото обикновени горски разбойници, и той бе сигурен, че в крайна сметка ще може да се справи с тях. Тръгна напред, като процеди през зъби:
— Да се надяваме, че няма да срещнем патрул. За ваше добро, разбира се.
Мъжът зад него се изсмя шумно.
— Точно сега войниците си имат достатъчно други грижи, глупако!
Разбойниците подкараха съдията и Учителя по тясна пътечка. Единият държеше за юздите магарето, вторият крачеше зад животното с копието в ръка, другите вървяха от двете страни на съдията Ди, малко по-назад от него.
Пътеката ги изведе на широка просека. Сред дърветата се показа ниска тухлена постройка. Те обаче я подминаха и се упътиха към съседната, която приличаше на запуснат склад. Човекът най-отпред пусна юздите на магарето, отвори вратата с ритник и влезе вътре. След миг се появи трепкаща светлинка.
— Влизайте! — един от мъжете зад съдията го побутна напред с върха на меча.
В склада имаше само няколко бали, струпани в ъгъла, и дървена пейка вдясно пред диреците, които подпираха покрива. Светлината идваше от свещ, поставена в ниша на стената. Съдията пристъпи и успя да огледа главатаря на разбойниците. Беше огромен мъжага, висок почти колкото него самия, със сурово лице, обрамчено от четинеста брада. Носеше дълъг меч. И другите двама бяха плещести и гледаха мрачно изпод вежди. Единият стискаше копие, другият — меч. Съдията тръгна бавно към средата на стаята с намерението да измъкне в подходящ момент някакво оръжие от своите противници. Но те явно бяха изпечени главорези, защото се отдръпнаха на безопасно разстояние от него, готови да развъртят мечовете.