— Каква е почитаемата ви професия, господине?
— Никаква. Просто странстващ монах. От сектата на даоистите.
— Разбирам. Взех ви за свой колега. Какво носите в тази кратуна?
— Празнота, господине. Просто празнота. По-ценна от която и да е ваша настойка, докторе! С това не искам ни най-малко да ви засегна, разбира се. Празнотата е по-значима, отколкото пълнотата. Една красива кана може и да е изработена от най-фината глина, но без своята празнота би била безполезна. Колкото и да украсявате вратата или прозорците, ако зад тях не се крие празнота, те ще са непотребни — той цъкна с език, за да подкара магарето, след това добави: — Наричат ме Учителя с кратуната.
Това, че събеседникът му бе даоистки монах и следователно безразличен към светските любезности, напълно освобождаваше съдията от задължението да съобщава истинското си име и професия. Той запита:
— Като че ли споменахте за някакъв човек, когото извадили от реката?
— На излизане от града чух да разправят, че двама рибари измъкнали на брега някакъв човек. Ето оттук е прекият път. Ще яздя пред вас.
Тясната планинска просека ги изведе на разорана нива. Посред нея приведен земеделец със сламено наметало изкореняваше плевели. По една кална пътечка двамата стигнаха до главния път, лъкатушещ покрай речния бряг.
Дъждът бе спрял да ръми и сега над ширналите се кафяви води трептеше тънка мъглица. Ни повей не се долавяше в горещия влажен въздух, натежал под схлупеното небе. От едната страна на пътя се редуваха спретнати къщурки, минувачите изглеждаха добре облечени. Не се мяркаше никакъв просяк.
— Има вид на процъфтяващ град — отбеляза съдията.
— Всъщност е малко градче, но тук се печели добре от речния транспорт, богатия улов на риба и от посетителите на Крайречния дворец. Това е един от провинциалните императорски палати, на изток от града, от другия край на боровата гора. Тук, в западната част, живеят по-бедни люде. Заможните обитават източния квартал, зад рибното тържище. Ще ви покажа двете най-добри странноприемници — „Синята чапла“ и „Деветте облака“. Освен, ако не възнамерявате да отседнете у роднина или приятел.
— Не, тук не познавам никого, просто минавам през града. Забелязах, че носите патерици. Някакви болки в краката ли?
— Единият окуця, пък и другият не е много читав. Но с нищо не можете да ми помогнете, докторе. Я виж ти, властите вече са на местопроизшествието. Както винаги на своя пост. Това означава, че човекът, когото са извадили от реката, няма да се нуждае от вашата лекарска помощ. Хайде да погледнем все пак.
На широкия кей пред рибния пазар до павилиона за лодки се бе събрала малобройна тълпа. Над хорските глави съдията зърна изправена фигура на конник. От позлатения му шлем, украсен с алени пера, и от червения шарф се разбираше, че е капитан от императорската гвардия.
Учителя с кратуната грабна патериците, подпря се на тях, за да слезе от магарето, и закуцука към навалицата. Животното провеси ухо и започна да души за огризки по калдъръма. Съдията Ди също слезе от своя кон и последва стария монах. Насъбралите се зяпачи се отдръпваха, за да му сторят път — изглежда, добре го познаваха.
— Това е Тай Мин, касиер на „Синята чапла“, Учителю с кратуната — промълви тихо един висок мъж. — Студен като камък.
Двамина от стражниците, облечени в дълги ризници, възпираха тълпата на необходимото разстояние. Съдията Ди надникна през рамото на Учителя, за да разгледа мъжа, проснат на земята пред коня на капитана. Неволно затвори очи. Често бе ставал свидетел на насилствена смърт, но този труп представляваше наистина ужасяваща гледка. Беше млад човек, облечен само в риза с дълги ръкави, прилепнали към разперените му ръце. Дълги кичури влажна коса облепяха зацапаното му, болезнено разкривено лице. Босите му крака и ходила бяха жестоко обгорени, ръцете — насечени. Стомахът бе разпран и навън се подаваха безцветните му вътрешности. До трупа бе коленичил един лейтенант, чийто гръб изглеждаше още по-широк от стърчащите позлатени нараменници.
— В левия му ръкав има някакъв плосък пакет — обади се един дрезгав глас. — Сигурно е моето сребро.
— Млъкни! — изкрещя лейтенантът на мършавия мъж с клюноподобен нос и проскубана брада, застанал най-отпред.
— Това е Уей Чън, притежателят на „Синята чапла“ — прошепна Учителя с кратуната към съдията. — Само за пари мисли.
Съдията Ди погледна с укор към мършавия ханджия. След това спря очи на момичето встрани. Изглеждаше седемнайсетинагодишно, дребно и крехко в дългата синя роба с червена препаска, а лъскавите му смолисточерни коси бяха завити в семпла прическа край ушите. То бе извърнало глава от мъртвеца, нежното му лице бе тебеширенобяло.