Рей Бредбъри
Огромният свят там нейде
Беше от дните, през които трябва да скочиш от леглото, да дръпнеш завесите и да отвориш широко прозорците. Ден, в който да преизпълниш сърцето си с топъл планински въздух.
Кора седна в леглото. Чувстваше се като момиченце в смачкана стара рокля.
Беше рано, слънцето едва се бе подало зад хоризонта, но птиците вече се бяха размърдали сред боровете и милиарди червени мравки се измъкваха от бронзовите си хълмове край вратата на къщурката. Съпругът й Том спеше като мечка в зимната бърлога на леглото. Дали ударите на сърцето ми ще го събудят? — помисли си тя.
И тогава си спомни защо денят е специален.
„Бенджи идва!“
Представи си го отдалеч, как прескача зелени поляни и пресича потоци, в които пролетта с прохладните цветове на мъх и бистра вода си пробива път към морето. Видя как огромните му обувки вдигат прах по каменисти пътища и пътеки. Видя луничавото му лице високо под слънцето, загледано лекомислено покрай дългото му тяло към далечните ръце, размахани някъде отзад.
Хайде, Бенджи! — помисли си тя и бързо отвори прозореца. Вятърът разпиля косата й като сива паяжина около студените й уши. Сега Бенджи е на Железния мост, сега — на Горната ливада, сега върви по Пътеката край потока, през полето на Чесли…
Беше някъде в тези планини на Мисури. Кора примигна. Странни планини, през които двамата с Том два пъти на година пътуваха с коня и каруцата до града и през които преди трийсет години бе поискала да избяга завинаги; беше му казала — „Том, хайде просто да продължим напред и напред, докато не стигнем морето“. А Том я бе погледнал така, сякаш го бе зашлевила, и бе обърнал каруцата обратно към къщи, като говореше само на кобилата. И тя не знаеше дали край брега, където морето всеки ден приближава като буря, ту по-силно, ту по-слабо, живеят хора. Не знаеше и дали има градове, озарявани всяка вечер от неонови светлини като розов лед, зелена мента и червени фойерверки. Хоризонтът й на север, юг, изток и запад се ограничаваше с тази долина. И нямаше нищо друго.
Но днес, помисли си тя, Бенджи ще дойде от онзи, другия свят; той го е виждал, чувал, усещал е миризмата му; ще ми разкаже за него. А освен това може да пише. Тя погледна ръцете си. Ще е тук цял месец и ще ме научи. Тогава ще мога да пиша на онзи свят и да го докарам до пощенската кутия, която Том ще направи още днес.
— Ставай, Том! Чуваш ли?
Протегна ръка да избута спящата преспа.
В девет сутринта долината бе пълна със скакалци, подскачащи в синия, ухаещ на бор въздух; в небето се извиваше бял дим.
Кора припяваше над тенджерите и тиганите, докато ги търкаше и разглеждаше сбръчканото си лице, покрито с бронзов загар и някак по-свежо в медните дъна. Том сумтеше като сънена мечка над кашата за закуска, а песента й се носеше около него като птичка в клетка.
— Някой тук е страшно щастлив — разнесе се глас.
Кора замръзна като статуя. С крайчеца на окото си видя някаква сянка да пресича стаята.
— Госпожо Брабъм? — попита Кора, гледаше парцала.
— Точно така! — И пред нея застана Госпожа Вдовицата; памучната й рокля обираше топлата прах, пилешката й ръка стискаше пачка писма. — Добро утро! Тъкмо ходих до пощенската кутия. Страшно ме зарадва писмото на чичо Джордж от Спрингфийлд. — Госпожа Брабъм впери в Кора поглед като сребърна карфица. — Откога не сте получавала писмо от вашия чичо, госпожо?
— Всичките ми чичовци са вече мъртви. — Не Кора, а езикът й изрече лъжата. Тя знаеше, че когато му дойде времето, именно езикът й ще трябва да взема причастието и да признава греховете си.
— Определено е хубаво да получаваш поща. — Госпожа Брабъм размаха писмата като карти за игра в утринния въздух.
Винаги завърта ножа в раната. Колко години вече продължава това, помисли си Кора — госпожа Брабъм със светнали очи разправя с висок глас как получила поща; и намеква по този начин, че никой друг на мили наоколо не може да чете. Кора прехапа устни и едва не захвърли тенджерата, но се сдържа, остави я и се засмя.
— Забравих да ви кажа. Племенникът ми Бенджи пристига; родителите му са притеснени и затова ще дойде за през лятото. Ще ме научи да пиша. А Том прави пощенска кутия. Нали, Том?
Госпожа Брабъм стисна писмата си.
— О, та това е чудесно! Вие сте късметлийка, госпожо.
И изведнъж прагът опустя. Госпожа Брабъм бе изчезнала.
Кора обаче излезе след нея. За миг бе видяла нещо като плашило, като проблясък на чиста слънчева светлина, като пъстърва, скачаща срещу течението на потока. Една огромна ръка махна за поздрав и от дивата ябълка се разлетяха уплашени птици.